Елиът Шрифер - Училище за лоши момичета

Между него, ослепяващата оранжева лампа и тръбата на парното, издаваща странни звуци, имах съвсем малко време за спокоен сън. Шумът на тръбата направо ме изкарваше от нерви. Помня, че бях чувала или чела за тръбите в старите сгради. Те минавали в стените около всички стаи и били пълни с вряща вода, която ги карала да пукат, съскат и тропат. Естествено, тя минаваше точно до главата ми и ме стряскаше в редките мигове, когато бях заспала, със силни пукания или съскания. Странното беше, че някои вечери издаваше само тихо бръмчене, други — леко потропване, а трети — силни настойчиви пукания, като че ли някой тропаше вътре в нея с огромен камък.

Като резултат, първата събота в основното училище едва успях да се вдигна от леглото, макар че днес имахме само половин ден учене. След биологията отидохме за няколко часа в общата стая, където всеки трябваше да си подготви домашните за другата седмица под строгия надзор на няколко застаряващи лелки, след това групова терапия и свободно време.

Както многократно всички подчертаваха, като ученичка от Златната група вече ми беше позволено да се разхождам из двора на кампуса. А той сякаш беше направен само за да се загубиш в него — ниските стени на старите полуразрушени сгради бяха идеални да се изпънеш на тях и да пишеш домашните си или просто да четеш някоя интересна книга. Можехме да се разхождаме колко искаме надалеч, единствено трябваше да внимаваме да не се загубим. Старото разнебитено каменно стълбище и празният обрасъл с треви басейн ми служеха за ориентир и засега успявах да се върна до основната сграда без проблеми. В самия край на огромния някогашен кампус имаше голяма постройка, още по-разрушена и мръсна от останалите. Беше обградена от купчини пясък и високи треви и никой не се опитваше да стигне до нея, да не говорим, че дори отвън се виждаха разрушените някогашни спални, изглеждащи като обитавани от духове. Преди време аз, Ребека и Бланк успяхме някак си да се приближим и да надникнем през един от прозорците. Открихме някакви стари реликви от осемдесетте — кутия стари батерии, тийнейджърско списание и няколко касетки за касетофон, всички потънали в прахоляк и изпочупени стъкла.

Една малка част от мен се надяваше, че по време на тези разходки ще зърна Райли или Джун и другите, дори да е за секунда, поне, за да знам къде ги държат. Но дори и в тази сграда никой не беше влизал от години. Даже започнах да вярвам, че приятелките ми вече не са в училището, може би да бъдеш в Лилавата група означаваше да те изпратят вкъщи. Все едно никога не си съществувал.

Прекарвах много време сама навън в мислене, но винаги се радвах, когато Кармен се появяваше, за да ме намери. Една октомврийска вечер двете седяхме на една от старите стени срещу основната сграда и гледахме как слънцето се скрива зад хоризонта на гората. Само след няколко седмици беше Хелоуин 3, както отбеляза Кармен. Все едно не беше достатъчно зловещ живота ни и без това.

— Ей, искаш ли да си сменим леглата? — изведнъж попита тя.

— Защо питаш? — наежих се аз бързо, чудейки се дали не е забелязала среднощните ми игри с момчето на отсрещния прозорец.

— Не изглеждаш като да си много отпочинала напоследък — кротко каза тя. — Мислех си, че може би е от прожектора.

— О, благодаря — успокоих се аз и стиснах ръката й. — Но не е нужно, всъщност лампата вече не ми пречи. По-скоро тръбата за парното ми къса нервите с това постоянно блъскане, но какво да се прави.

— Тръбата за парното?

— Да, онази дето минава през стаята, сещаш ли се? Издава такива шумове нощем, странно, че не си чула. Така са всички стари отоплителни системи, няма начин.

— Знам. Аз съм от Кънектикът, мис Тексас. Само че… Анжела…

— Какво?

— Отоплението не е пуснато все още.

— Тръбите не издават ли шум, когато парното не е пуснато?

Тя поклати глава стреснато.

— Но нещо блъска по тръбата нощем. Казвам ти.

— Знаеш ли какво има под и над стаята ни?

Спогледахме се бързо и скочихме. Имахме още половин час до вечерята затова се втурнахме в сградата. По-скоро и двете бяхме отегчени, отколкото се надявахме да открием кой знае какво. Стаята под нашата беше залата за часовете по биология, в която бяхме влизали много пъти и нямаше нищо интересно. Качихме се бързо на горния етаж. Точно на мястото над нашата стая имаше голяма врата с надпис ПОРТИЕР. Притиснах ухо към нея, но не се чуваше нищичко. Сканирах с поглед коридора. Беше празен.

— Влизаме ли? — прошепна задъхана Кармен.