Елиът Шрифер - Училище за лоши момичета

Лудите управляваха лудницата.

В момента, в който звънецът отбеляза края на часа, затворих с трясък книгата си и се измъкнах преди всички от залата, право към стаята ми. Сгуших се на леглото с гръб към прозореца, гледайки невиждащо в пода. Точно тогава влезе Морийн. Една част от мен искаше да изкрещи в лицето й „ТИ, ГАДНА ДОЛНА КУЧКО“, да я ударя с всичка сила през перфектно красивото й лице и да оскубя русата й коса. Но се спрях. Всичко, което всъщност исках, бе нищо от това да не се беше случвало. Затова не казах нищо.

— Съжалявам — каза тя като се закова на вратата, свела поглед надолу.

— Не се съмнявам.

— Не, наистина — продължи тя и остави книгите на леглото си. — Просто са ми дали тази… „авторитетна“ роля тук и… мис Виена ме накара да й се закълна, че ще й кажа, ако продължиш да разпитваш за момичетата от Лилавата група. Щях да имам много сериозни проблеми, ако не й бях казала.

— Значи това е цялата работа. Пилар е в Лилавата група, така ли?

Тя не каза нищо.

— Кажи ми Морийн — продължих аз, — защо си толкова горда, че си префект?

— Това е чест.

— Искаш да кажеш, че се смяташ за по-добра от нас, така ли?

Тя направи малка пауза.

— По-отговорна, може би.

— Напълно си захапала въдичката, знаеш ли? Накарали са те да повярваш, че са добри, а? Играят всичките си перверзни и извратени игри с нас, а ти се оказваш на тяхна страна. Замисли се.

— Виж, Анжела, няма да говоря повече за това.

— Защо? Защото ни снимат ли?

— Камерите в стаята се пускат, само когато някой създава проблеми. Ти си от Златната група вече — имаш далеч повече свобода, запомни го. Дръж се добре и ще я запазиш.

— Съжалявам, но не мога да се държа лицемерно като теб — ти си нарцистична, егоистична и едва не ме убиха заради теб. Късметлийка си, че единственото нещо, което искам в момента, е да съм колкото се може по-далеч от теб — просто се прави, че не ме познаваш — както тук, така и навън.

— Д-р Зилинска, не бяхте честна с мен — казах аз, щом седнах пред нея на следващия ден.

— Те се опитват да ни помогнат — повтори тя задавено, като няколко сълзи от обида и възмущение проблеснаха в очите й.

Изумително! Тя наистина вярваше в училището. Чувала бях истории за затворници, които започвали да идеализират надзирателите си. Е, сега го виждах нагледно. И тогава осъзнах, че моментното чувство, което усетих — да се държа добре и да не създавам проблеми, беше грешно. Щях да се боря, докато мога. Трябваше да остана лоша.

— Не съм ли? Защо мислиш така?

— Това училище е зло. Мис Виена ме заключи във фризера без причина.

— Напротив. Имаше причина. Наказанията ни са по-строги от нормалните, тъй като „Хидън Оук“, както знаеш, е последният ви шанс. Не можеш да очакваш добротата, от която си свикнала да се възползваш досега.

— Знам, че едва ли ще ми повярвате, и така нататък, но… трябваше да видите очите на мис Виена. Изобщо не съжаляваше, че трябва да ме накаже, напротив. Достави й удоволствие.

— Права си — не ти вярвам. Един ден, когато си излекувана напълно и отново намериш мястото си в нормалния свят, чак тогава ще можеш да оцениш практиките на училището и да осъзнаеш собствените си реакции. Докато си тук обаче, просто трябва да приемеш, че ние се грижим само и единствено за оздравяването ти и нямаме никакви други мотиви. Недей да търсиш злонамереност там, където има само методология.

— Разбирам какво искате да кажете, предполагам. Само че как може да наричате „методология“ това, да ме пъхнете някъде, където мога да умра, ако някой забрави да ме пусне? И защо никой не иска да ми каже какво се е случило с момичетата от Лилавата група?

— Беше предупредена да не разпитваш за тях. Срещата ни приключи.

Д-р Зилинска не ме поглеждаше.

Морийн не ме поглеждаше.

Кармен едвам-едвам ме поглеждаше.

Джун, която веднага би застанала на моя страна, беше изчезнала.

С всичко това можех да се примиря.

Но не и с него толкова близо. Не и с момчето.

Чаках, докато Морийн и Кармен заспят дълбоко. След това се приближавах до прозореца и го гледах. Рядко се случваше и той да ме погледне. По принцип, аз бях тази, която го зяпаше, докато си оправяше леглото за сън или говореше по телефона, или слушаше музика. Но когато ме погледнеше. Ох. Когато погледите ни се срещнеха, заставаше толкова близо до прозореца, че го виждах ясно от върха на главата чак до ръба на боксерките на кръста. Понякога се смееше или мърдаше устни, все едно ми казва нещо, което не можех да разбера, един път даже потанцува малко. Няколко пъти изимитира сериозното ми изражение, докато и аз не се засмях тихо, от страх да не събудя спящите Кармен и Морийн. Една вечер, без да откъсва очи от мен, свали ризата си, като откопчаваше бавно всяко копче и се усмихваше. Това не беше момчето, за което Кармен говореше. Той беше страхотен. Направо имах чувството, че не е реален. Сякаш беше призрак, останал от времето, когато това училище е било пълно с подобни момчета. Така и не го видях никъде другаде, освен на прозореца му. Един ден дори се опитах да стигна до стаята му, но коридорът водещ натам беше заключен. „Пазят го от нас“ , помислих си. Нямаше как да вляза вътре. Освен, разбира се, ако той не ме поканеше.