Елиът Шрифер - Училище за лоши момичета

Т:

Все още не съм получила писмо от теб и макар да не е краят на света, все пак е странно. Знам, че си имаш собствен живот и достатъчно неща, които да те занимават, а може би имаш проблеми или нещо подобно. Няма как да зная, като не ми пишеш. Виж, не смятам да се държа като идиот и да продължа да си удрям главата в стената. Би било чудесно, ако намериш време да ми пишеш. Ако не, майната ти.

Анжела.

След като бях набрала сила, продължих с ново писмо, този път до родителите ми.

Мамо:

С татко все още не сте ми писали. Не че съм страшно изненадана и всъщност има доста момичета, чиито родители не се интересуват достатъчно от тях, за да им пишат. Дори се шегуваме с това понякога: „Твоите писаха ли вече? Не? Моите също.“

Само че това не е нещо, което мога напълно да игнорирам. Знам, че доста време ви създавах проблеми и не съм пример за перфектна дъщеря, но се надявам ако нещо е влязло в главите ви по време на многобройните ни скандали, то да е, че и вие също не бяхте блестящ пример на родители. Винаги съм подозирала, че може би просто не ви пука за мен и предполагам, че това е доказателството. Явно просто трябва да го приема. Но дори сега, докато пиша това, знам, че не мога да го приема. Вие сте ми РОДИТЕЛИ. Няма значение какво съм направила, макар да знам, че ме обвинявате за смъртта на дядо. Другите деца се справят с трудностите и проблемите, знаейки, че имат до себе си поне един човек, на когото могат винаги да разчитат. Но вие не ме потърсихте дори веднъж. Това е тъпо. Съжалявам, че ви го казвам, но е наистина тъпо от ваша страна.

Аз съм тук и оцелявам. И макар това да е най-строгото училище, което мога да си представя, може би ще се зарадвате да научите, че в крайна сметка съм разпределена в групата с добрите момичета.

Анжела.

Всеки път, щом попитах някое от по-големите момичета за Пилар Феликс получавах или някакъв бегъл спомен, че са чували името, или абсолютно нищо. Един ден Кармен реши да пропусне обяда, понеже беше закъсала с някои от уроците и искаше да навакса. Седнах до Морийн, която както никога досега обядваше сама. Говорихме си за часовете и преподавателите, за някои от най-новите филми, които бяха излезли, преди да дойда тук, след което най-накрая прескочих всички оставащи скучни теми и я попитах дали знае нещо за Пилар. Тя доби изключително странна физиономия, като чу въпроса ми, и дръпнато ми отговори, че няма идея за кого става въпрос. Отдадох внезапната промяна в нейното държание на характера й — всички супер мили на пръв поглед момичета понякога показваха истинското си лице на кучка — имах богат опит с такива. Изведнъж тя се изправи и се приближи към масата на учителите. Гледах с отворена от изумление уста как тя се наведе и прошепна нещо в ухото на мис Виена, която светкавично се приближи до мен, като токчетата й издаваха оглушителен звук по плочките.

— Анжела? — каза тя.

Кимнах.

— Ела с мен, ако обичаш.

Колективно, „оооо“ се разнесе от насядалите около мен. Тя ме заведе не в офиса си, както предполагах, а към едно празно място, зад машината за кока-кола в коридора пред трапезарията.

— Чуй ме внимателно, малка кучка такава — изсъска тя. — Няма да позволя да дразниш останалите с подобни незначителни и ненужни въпроси. Много добре знаеш, че не ти е позволено да…

— Не са незначителни — прекъснах я аз. — Много добре знам, че Пилар е тук, но сте я скрили някъде, както наркоманът си крие белезите по ръцете. Това не е маловажно. Искам да знам къде са останалите, къде са Джун и Райли и…

— Това беше! — изписка мис Виена. Хвана ме силно за ръката като с клещи и ме задърпа към кухнята. Щракна с пръсти на готвача, който беше зает да бърше и подрежда чистите чинии. — Тази ученичка престъпи правилата — съобщи му тя.

Готвачът кимна мрачно и мис Виена ме повлече напред след себе си. Подхлъзнах се на мокрите плочки и паднах. Докато лежах на пода, примигвайки шокирана, всички възможности за мъчение, които една кухня предлагаше, ми минаха през главата за секунди — ножове, котлони и режещи машини. Отегченият готвач ме вдигна за раменете и ме завлачи напред, докато ритах бясно с крака по мръсния под. Накрая ме бутна с всичка сила в една малка стаичка в дъното на кухнята. Чух как ключалката се превъртя и изведнъж останах заключена в ледено тъмно пространство.

Във фризера имаше място едва колкото да стоя права. Когато очите ми привикнаха с тъмнината, видях, че цялото място наоколо е заето от десетки картонени кашони и цилиндри. Опитах се да седна на една гигантска кутия за сладолед, но студът мигом се просмука в дрехите ми и ме побиха тръпки. Изправих се отново, пристъпвайки от крак на крак върху ледения под. С напредването на времето започнах да осъзнавам, че все повече и повече части на тялото ми не ми се подчиняват. Когато облизах устните си, бяха като уста на мъртвец. Давах си сметка, че ако ме забравеха тук или решаха да продължат наказанието още дълго, с мен щеше да е свършено. Започнах да чукам на вратата, но тя беше толкова добре изолирана, че аз самата едва чувах ударите си. Изкрещях и започнах да ритам по нея истерично, но вкочаненото ми тяло едва не загуби равновесие.