Елиът Шрифер - Училище за лоши момичета

Кимнах и тя се обърна да излиза.

— О — спря се и се обърна, — мразя да го казвам, но официално се водя нещо като префект тук, така че можем да сме приятелки и така нататък, но освен това съм от упълномощените с власт тук. Просто исках да го знаеш.

— Ясно — вдигнах палец аз и се насилих да възпроизведа изкуствена усмивка, от която направо мен ме побиха тръпки.

Докато Морийн излизаше, на вратата се появи Кармен, натоварена с огромна купчина учебници, като придържаше клатушкащите се книги с брадичка.

— А — каза тя, като стовари книгите на леглото си. — Здрасти.

— Здрасти, Кармен — отвърнах аз.

Двете се гледахме мълчаливо за момент. Накрая тя въздъхна силно.

— Реших, че няма да ти се сърдя — започна тя. — Все пак не ти ме бутна от покрива онази сутрин. И нямаше логика да останеш с мен и да бъдеш наказана, просто заради жеста. Би било глупаво.

— Мерси — казах аз. Прозвуча тъпо и кухо, но какво друго можех да кажа. Тя така или иначе вече се беше извинила от мое име. — Какво се случи с теб? — попитах накрая.

— Нищо кой знае какво всъщност — отговори тя. — Излъгах ги. Казах им, че съм се промъкнала на покрива, само за да погледам малко небето. В крайна сметка решиха, че просто съм се държала глупаво и детински, а не че съм нарушила правилата. Изтърпях няколко часа наказание всяка вечер за около седмица, но не беше толкова зле. Не мисля, че бих искала да видя повече Джун, обаче.

— И как е тук? Нещо интересно случва ли се?

— Часовете са ужасни. Е, ти беше по биология, където не е чак толкова страшно, обаче френският е пълен кошмар. Учителката се опитва да ни впечатли, като изнася материала на френски, а дори не знае къде и как да използва миналото време. Представяш ли си?

— Нямах предвид точно тези уроци.

— А какво?

— Какви са тия разплодителни групи или каквото и да е там.

— А — засмя се тя, — искаш да кажеш групата по „размножаване“ ли?

Кимнах.

— Няма нищо общо с това. Кой да знае, че тая дума имала всъщност друго значение — означава нещо като култура 1. И аз се бях паникьосала като прочетох графика си за пръв път. Учат ни на етика и добри обноски — как да държим чашата си, как да се храним правилно, как да казваме благодаря. Такива работи.

— Вярно ли? Като в онези, средновековните романи?

Тя се усмихна и кимна. Седнах на леглото си отегчено и казах:

— Вече съм ходила на подобни курсове. Ужасна скука е.

— Казват ни, че по този начин се учим на самодисциплина, за да можем да сме пълноправни членове на обществото някой ден — издекламира, все едно беше робот. — Не е толкова зле — продължи тя, като седна до мен. — Не може дори да се сравни с ужасните уроци в старата сграда.

— Ясно ми е. Това им е целта. Първо да ни набутат там и да ни подложат на онзи ужас, за да сме благодарни за новите лайна, в които ще ни заврат сега. А Морийн? Каква е тя?

— Сладка е. Всички я харесват.

Намръщих се.

— Какво?

— Нищо. Имала съм доста лоши преживявания с момичета като нея.

— Не знам, всъщност е доста мила с мен. Не мисля, че ще направи нещо лошо.

— Ще видим.

Кармен ме погледна с онзи неин поглед „прекалено песимистично си настроена предварително“. След това стана и започна да подрежда книгите си в отделни чекмеджета под леглото.

— Радвам се, че си тук, Анжела — каза накрая тя, все още с гръб към мен.

— Аз също.

По-късно вечерта двете с Кармен слязохме в общата стая заедно с голяма част от останалите момичета, преди да се върнем отново в стаята. Оказа се, че повечето от тях бяха готини и бързо намерихме за какво да си говорим (уроците, предимно). Когато стана време за лягане и се прибрахме в стаята, открих, че действително имахме далеч повече свобода, отколкото предния месец. Нямаше проверки, нито гасене на лампите. Можех да чета цяла нощ, ако поисках. Седнах на леглото си и се загледах навън, докато Морийн бясно пишеше някакво писмо на голям лист хартия, а Кармен четеше напред в учебника по биология (по необяснима за мен причина).

Навън нямаше кой знае какво за гледане и малко по малко очите ми започнаха да се затварят. По едно време видях мистър Дериан и учителката по английски мис Алсанц да прекосяват тъмния двор и да се насочват към порутените сгради в далечната част на двора. За момент се зачудих каква ли работа имаха там толкова късно вечерта, но така ми се спеше, че скоро забравих за това. Едва когато загасихме лампите, разбрах защо бяха оставили това легло свободно. Точно над прозореца беше монтиран огромен оранжев прожектор, който блестеше право върху главата ми. Дори като си затворех очите, пак виждах розово-оранжеви светлини. Нямаше нито щори, нито перде, което да ме спаси. След поредица безуспешни опити да заспя, станах и избутах леглото няколко инча по-далеч от прозореца, но ефект отново нямаше. Светлината беше толкова силна, че имах чувството, че ми прониква в мозъка. Накрая единственото, което успях да измисля, беше да притисна дебелата възглавница върху лицето си. Не особено удобна поза за сън, но имах ли избор?