Елиът Шрифер - Училище за лоши момичета

— Здравейте — поздравих сухо аз.

— Ти си истинска красавица — обади се страховитата на вид партньорка на Кони.

Усмивката й показа един ужасен сребърен зъб. Не се усмихнах. Беше го казала по такъв начин, че ми стана ясно, че не ме смята за красива, но смята, че аз смятам, че съм.

— А ти направо си очарователна — отвърнах й аз.

Каквото и да искаше да отговори, не успя, тъй като точно в този момент се появи мистър Дериан. Той ме подмина и нареди високо всеки да извади по лист от тетрадката си. Сетих се, че нямам тетрадка, нито каквото и да било свързано с училищните занятия, докато другите момичета вадеха листове и моливи.

— Стадии на митозата, с описание на всяка една от тях — нареди той, — имате петнадесет минути.

Половината от момичетата се хванаха да пишат моментално, докато останалите гледаха с празен поглед в белите листове пред себе си, зяпаха в тавана или търсеха вдъхновение в дъските на пода. Аз вдигнах ръка и изчаках мистър Дериан да ме забележи.

— А, да, Анжела, разбира се. Радвам се да те видя отново, ела отпред, моля те.

Приближих се към бюрото му. Той не стана, само ме погледна сериозно и каза:

— Започнахме преди една седмица, но ти изглеждаш умна, така че мисля, че ще успееш да ни догониш без проблеми. Ето ти учебник. Защо не почетеш малко за митозата, докато другите пишат. Глава две и четири мисля. Ще намериш всички необходими пособия под чина си. Полагат ти се по една тетрадка и един молив по всеки предмет.

— Къде да седна? — попитах.

— Трябва да има едно свободно място. Ей там, до Кармен Поуп.

— О — казах само аз и се огледах трескаво.

На една от най-задните маси седеше Кармен, опитвайки се да остане скрита, колкото се може повече.

— Ей, как си? — прошепнах аз, като седнах до нея.

— Здрасти — каза тя, без да вдига очи.

— Радвам се да те видя и че не са те изключили — опитах аз.

— Правя контролно — сряза ме тя.

Отворих учебника си и се загледах в текста с безразличие. Дори когато приключи с теста, Кармен не ми проговори. Просто отвори учебника си и се зачете, докато мистър Дериан не започна да преподава новия урок. Когато звънецът удари, тя стана и се изниза светкавично през вратата преди всички останали. Не се опитах да я спра, разбирах я чудесно. Беше повече от логично да ми бъде ядосана, макар че искрено се надявах да успеем да станем пак близки, както преди. Прибрах бавно нещата си и излязох последна от стаята. Обърнах се на вратата, само за да видя как мистър Дериан ми се усмихва окуражително и ми намига.

След биологията следваше час по световна история, после английски. Знаех, че това е само първият ми ден тук и едва ли щях да остана със същата нагласа още дълго, но в момента усещах, че може би този път ще успея да се концентрирам върху уроците си, дори ще ми стане интересно. В часа по английски четохме роман и на излизане от стаята гордо стисках в ръце малка тънка книжка с кафяви страници. Щях да прочета тази книга от корица до корица, обещах си аз. Завъртях се из кафето, само колкото да си взема един сандвич и прекарах обедната почивка в една от кабинките на общата баня, дъвчейки и четейки първата глава. Беше много интересно — за една жена, която осъзнава, че не обича съпруга си и обърква целия си живот. Помислих си, че колкото и зле да станат нещата в училище, винаги можех да седна на спокойствие и да почета за хора, чиито живот е още по-скапан и от моя.

След обяда дойде часът по испански за чужденци, където очевидно бях записана по погрешка. Само че аз реших да го играя все едно не го говорех като майчин език, само колкото да получа шестица на есето. Учителката, мис Алсанц, беше родом от западните щати. Съмнявах се, че би могла да различи по говора дори някой чист мексиканец. След като часовете най-после приключиха, предположих, че е време да се връщаме по стаите си и точно се бях запътила натам, когато видях всички момичета да слизат към приземния етаж на сградата. Последвах ги бавно. Излязохме в дълъг коридор, по цялата дължина, на който имаше стаи. По вратите нямаше нито надписи, нито номера, но момичетата явно чудесно знаеха къде отиват, защото бавно се разделяха и всяка влизаше в една от стаите. Продължих бавно по коридора, безцелно влачейки крака. След като удари вторият звънец, останах съвсем сама по средата на коридора. Не ми се щеше просто да избера някоя случайна врата и да попитам какво става тук и къде отидоха всички, затова седнах на пода и облегнах гръб на стената. Позяпах наоколо още известно време, мигайки срещу малката камера над главата ми и тъкмо се канех да отворя романа си, когато чух силен глас от края на коридора: