Елиът Шрифер - Училище за лоши момичета

Видях как Джун водеше някаква вътрешна борба дали да млъкне, или не. Отвори уста, после стисна устни и най-сетне седна на стола си. Не изглеждаше засрамена в никакъв случай, просто искаше да види какво ще се случи. Следващите думи на д-р Спайсър върнаха мислите ми светкавично в стаята.

— Анжела, качи се горе и събери нещата си.

Примигнах.

— Аз, д-р Спайсър?

Тя кимна. Аз продължавах да седя, зяпнала ръцете си.

— Тя няма да ходи никъде — обади се Джун.

— Това не зависи от теб — сряза я д-р Спайсър.

— Къде, по дяволите, ще я водите? — изкрещя вече Джун.

— Анжела, моля те излез веднага.

Притиснах ръце безпомощно. Не бях сигурна какво искам да направя. Чувствах се много по-привързана към Джун, естествено, но д-р Спайсър имаше далеч повече власт тук. Тогава Джун се приближи към мен и като седна на стола зад мен, ме прегърна силно. Може би трябваше да ми подейства успокояващо, но вместо това се почувствах като неин заложник.

— Искаш цяла седмица наказание ли, Джун? — попита д-р Спайсър. — Защото си много близо да го получиш.

— Ако това да бъде цяла седмица далеч от вас се брои за наказание, нямам нищо против — озъби се Джун.

— Специално в твоя случай, смятам, че самотата е едно от най-тежките наказания, които можеш да получиш. Но не се притеснявай — от следващата седмица ще откриеш, че имаме много голямо разнообразие от варианти да се справяме с такива като теб.

— Не мисля, че искам да отида — обадих се аз тихо. Гласът ми трепереше.

— Моля? — ококори се д-р Спайсър.

— Не искам да отида — повторих аз, усещайки силната прегръдка на Джун.

— Наказание в мазето и за двете в такъв случай. Наложи се да извикат цели три надзирателки, за да успеят да ни свалят до там.

„Толкова е тъпо“, промърморих аз, сякаш имаше кой да ме чуе.

Надзирателките ме бяха издърпали по металните стълби надолу, през двойно заключваща се метална врата с тройна ключалка и след това по дълъг тъмен тунел. За да занимавам с нещо ума си, броях стъпките им — 122. След това се заизкачвахме по няколко други стъпала и от цвета на стените наоколо предположих, че се намираме в мазето на някоя от околните сгради. Двойка стари ръждясали бойлери преграждаха на две стаята, в която влязохме. Една от жените отвори малка врата зад един от бойлерите и като ме избута вътре, трясна вратата зад гърба ми. Това, че съм сама, не ме притесни толкова в първия момент, по-скоро изгарях от любопитство да разбера къде се намирам. Очевидно ме бяха довели по някакъв подземен път до мазето на една от по-далечните сгради, кой знае на колко метра под земята. Никой не знаеше къде съм, с изключение на надзирателките. Ако забравеха за мен, щях да си умра тук. Представих си изражението на майка ми, ако ме видеше сега. Дали това беше „лечението“, на което се надяваше толкова?

Преди няколко седмици щях да си представям как Тревор се промъква, разбива ключалката и ме спасява. Но след толкова време, вече дори не можех да се насладя на тези си мечти. Бях напълно сама в самотата си. Огледах се бавно. Стените наоколо бяха от стар бетон, а в стаята нямаше нищо, освен един лекьосан матрак на пода, мръсна метална мивка и някаква отвратителна дупка, която подозирах, че трябваше да е тоалетната. Виждах всичко това едвам-едвам — единствената светлина идваше от малък прозорец на вратата. Когато се надигнах на пръсти, за да погледна през него навън, видях само люлееща се електрическа крушка и половин бойлер.

Джун твърдеше, че тези наказания в изолация й давали време да мисли, но аз знаех, че за мен това щеше да е чисто мъчение. Още от съвсем малка, винаги когато оставах сама, гледах да се занимавам с компютърна игра или книга, или каквото и да е друго. Когато пораснах, започнах да викам при мен приятели или гаджета, само и само да не оставам сама за по-дълго. Дори през уикендите, когато всички бяха заети, знаех, че мога да изтрая само двайсет минути сама, без да се побъркам. Когато започнех да мисля безцелно за някакви неща, се изтощавах. А сега бях затворена в стая, без да имам какво да правя, освен да мисля. Без списания, телевизия или други развлечения. Само аз, електрическа крушка и тоалетна.

Приближих се към зейналата дупка и надникнах вътре. Исках да започна да правя каквото и да е, само и само да се разсейвам. Да се опитам да повърна? Да удрям с ръце по стените, докато потече кръв? Но вместо това седнах до дупката и започнах да си играя с косата си, като пусках водата непрекъснато, за да нарушавам обгръщатата ме тишина.