Елиът Шрифер - Училище за лоши момичета

— Какво става? — попита Ребека.

Не отговорих. Виждах кучето на прозореца, мъничко и бяло, с остри триъгълни уши. Собственикът му — мъж, първият, който бях виждала от седмици, стоеше зад него гледайки през прозореца. Беше възрастен, с прошарена коса и носеше развлечена тениска за сън и широки панталони, което ме накара да мисля, че по цял ден е стегнат в костюм. Но не той или кучето грабнаха вниманието ми. Светлината от хола хвърляше отблясъци към съседната стая и когато напрегнах силно очи, успях да видя какво има вътре. До голямо легло стоеше прав млад мъж, само по боксерки. Едната му ръка беше вдигната до главата, затова в началото си помислих, че говори по телефона. След като не помръдна известно време обаче реших, че явно просто си седи в тъмнината на стаята и мисли. Беше близо до прозореца и ясно виждах стегнатото му тяло и плочките на корема му. Така и не можех да видя изражението на лицето му, но седях като в транс, без да мога да откъсна поглед. Като оставим настрана приятелството ми с Кармен, това бяха най-хубавите няколко минути от престоят ми в „Хидън Оук“.

— Айде де, какво става там? — обади се Ребека и ме изтръгна от унеса.

— Има куче — отвърнах тъпо аз.

— Сериозно ли! — саркастично изсумтя Джун. — Какво толкова гледаш всъщност?

Чух разместване из тревата и след това възклицанието й:

— Там има мъж!

Усетих вълна от разочарование. Исках да го запазя само за себе си.

— Дай да видя — поизправи се и Райли. — Ох, ама той е стар и плешив бе, Джун. Точно моят тип, нямам думи.

Джун се засмя и ме заля нова вълна на облекчение. Не бяха видели моя мъж. Засега.

— Слушайте момичета — казах аз, — след като има куче, което очевидно ще започне да лае, ако се приближим, не мисля, че си струва риска.

— Е, а какво ще правим? — попита Ребека.

— Така като гледам, май е време за нова среща на сборището — прошепна Джун.

Ако досега усещах вина, че поканихме Ребека вместо Кармен, сега вече си беше истинско предателство. Но въпреки това последвах Джун — какъв избор имах? Да се върна обратно сама в стаята си? Едва когато се настанихме на прогнилите дъски в къщичката, успях да измърморя някакво протестиране. Докато Джун вадеше торбичката си с откраднати вещи се престраших и попитах:

— Не мислиш ли, че трябва, нали се сещаш, да изчакаме Кармен да се върне, преди да продължим с историите?

Ребека очевидно нямаше идея за какво става въпрос, така че не ми обърна особено внимание. Останалите погледнахме към Джун в очакване.

— Ако искаш, можеш да си водиш бележки и после да й ги четеш на сладък следобеден чай — насмешливо каза тя. — В противен случай трябва да разбереш, че това тук е като оцеляването на най-силните в джунглата. По-слабите отпадат. Не си ли забелязала? Ако искаш да бъдеш кучка, просто трябва да бъдеш такава. Тя отпадна.

— Оцеляването на най-силните кучки, така ли? — повторих аз с възмущение. — В такъв случай смятам, че е твой ред, какво ще кажеш?

Тя ме погледна студено и след това, без да каже нищо повече, пъхна ръка в торбата с непотребни вещи. Когато я извади, стискаше празния ключодържател. И тогава, преди дори да успеем да се разположим удобно, тя започна да разказва. Никой не посмя да я спре или да я прекъсне. Все едно ни предизвикваше да я слушаме.

— Бях зловещо дете — започна тя, — признавам го. Майка ми и баща ми така и не можеха да решат къде искат да живеят — дали във Франция, или в Щатите и предполагам, че цялото това непрекъснато пътуване и местене ме бяха направили най-добрата ми приятелка на самата себе си. Собствената ми компания ми беше напълно достатъчна. Често се заключвах в стаята си и просто се гледах в огледалото. Или палех списания в мивката. Зловещи неща за едно петгодишно дете, но не и опасни. Все още. Както казах, татко не можеше да реши къде иска да живее, но по-лошото беше, че не можеше да реши и с кого иска да живее. Всеки път, щом изневереше на мама и заминеше нанякъде с новата си любов, майка ми изпадаше в гробовна депресия и аз ядях само корнфлейкс по три пъти на ден. След това татко се връщаше със сълзи, обещания и клетви, и с играчка за мен и следваха няколко седмици на щастие. Докато отново не започнеше да се връща късно от работа и майка ми не го изгонеше. Страхотен кръговрат. През един от тези периоди, в които го нямаше, оставих хамстера ми да умре. Нарочно. Беше по време на лятната ваканция и просто нямаше какво друго да правя. Знам, че ме гледате странно в момента. То си беше странно. Просто не му давах никаква храна. Проверявах го по няколко пъти на ден, взирайки се в клетката с любопитство. Сякаш го чаках да помоли за помощ. И естествено, не го направи. Една сутрин го намерих мъртъв. Беше се сгушил в празната си чинийка — малка кафява космата топка. Изхвърлих го на боклука и ако родителите ми изобщо забелязаха, че го няма, то не казаха нищо. Но аз знаех какво съм направила и знаех какво бях почувствала, когато го видях мъртъв. Започнах да очаквам с нетърпение моментите, в които баща ми ни изоставяше, защото усещах, че, отнемайки живота на хамстера, съм компенсирала по някакъв начин тъгата, която ми причиняваше липсата му. Вече не се чувствах куха.