Елиът Шрифер - Училище за лоши момичета

— По дяволите! Започнали са с проверките!

— Какво!?! — почти изписка Кармен. Тя седеше на ръба на покрива, почти до водосточната тръба. — От кой край са започнали???

Джун поклати рязко глава и се приближи безмълвно до обезумялата от паника Кармен.

— Какво правиш? — попита тя.

— Нищо лично, за доброто на отбора — каза Джун и преди да успеем да реагираме, бутна с всички сили Кармен от покрива.

Видях как Кармен политна безмълвно надолу и след секунда се сгромоляса силно на земята. Стоях на ръба, гледайки я с ужас как лежи на една страна с отворена от болка уста.

— Какво правиш, по дяволите? — извиках аз и хванах силно Джун за ръката.

Тя ме разтърси, сякаш досега съм била в транс.

— Правя каквото е нужно. По-добре една да лежи в мазето, отколкото четири.

След това махна към мен и Райли да я последваме към прозорчето на банята. Исках да сляза долу и да помогна на Кармен — тя беше най-близката ми приятелка тук и определено това, което Джун направи, беше отвратително. Но след като Кармен вече беше долу, Джун имаше право — нямаше смисъл да слизам, само за да поема наказанието с нея. Нямаше да й помогна, ако хванеха и мен. В този момент искрено мразех Джун — не само заради това, което направи, но и заради това, че имаше логика в действията й. Трите се промъкнахме през тясното прозорче на банята (Кармен може би нямаше да успее да се провре оттам така или иначе — опитвах да успокоя съвестта си аз) и бързо се вмъкнахме по стаите си. Погледнах за последно през прозореца, за да видя как Кармен бавно се изправяше на крака, преди надзирателката да обяви тревога за избягал ученик. Затворих вратата зад себе си и се облегнах на нея. Само за няколко секунди се почувствах тотално объркана. За първи път бях сама в стаята си и усетих самота и вина да напират в гърдите ми — двата нежелани съквартиранта, които едва сега осъзнах, че Кармен успешно беше държала настрана досега.

Същата сутрин на закуска бяхме изненадани да видим д-р Спайсър на главната маса. Чувствайки се неловко под ледения й поглед, си избрах място далеч от нея и от Джун, демонстративно отбягвайки я. Не бях сигурна дали е, за да намаля вероятността да ни заподозрат в съучастничество, ако Кармен кажеше нещо или просто защото ми напомняше колко зле се чувствам заради нея. По средата на закуската д-р Спайсър се изправи и ни напомни за сериозността на наказанието при нарушаване на правилото за излизане извън стаите ни в „Хидън Оук“ и след това си тръгна. Това беше всичко. Не спомена името на Кармен, нито посочи някакво конкретно провинение. Сякаш Кармен никога не беше съществувала. Когато Сами ме попита къде е тя, просто не знаех какво да й отговоря.

— Какво мислиш, че става с нея? — попитах тихо Джун, изравнявайки се с нея на излизане от трапезарията.

— Не смятам, че ще я виждаме за известно време — отвърна тя. Изглеждаше замислена, но крайчетата на устата й бяха извити в усмивка.

След закуска имахме среща с д-р Зилинска. Всяка от нас прекарваше точно по пет минути с нея и след това влизаше следващата. Наричаха това упражнение Стълбата. Нямах идея защо.

— Как си, Анжела? — попита ме тя, когато седнах.

— Благодаря, добре — отвърнах.

— Искам да те попитам нещо и да ми отговориш честно. Мислиш ли, че можеш да го направиш?

— Да, д-р Зилинска.

— Винаги си звучала несигурно, когато говориш за връзката си с Тревор. Кажи ми, защо не я прекрати?

Не бях говорила на д-р Зилинска много за Тревор.

Поне със сигурност не така, както на срещите в гората. И тогава се сетих — докторката беше прочела мейла ми до него. Разбира се. Тя свали очилата от лицето си и аз използвах този момент, за да надникна към бюрото й. Имената на всички ни бяха написани от едната страна на голям бял лист хартия, с празно поле под всяко име.

— Обсъждали сме го доста пъти с него. Казвала съм му го.

— Но никога не си го мислела. Защо не си била искрена?

— Напротив, мислех го. Всеки път.

— Отговори на въпроса ми, Анжела.

Явно тя вече беше решила какъв трябваше да е отговорът ми. Окей, щях да играя играта й.

— Предполагам понякога го казвах, защото знаех, че това ще го накара да ме иска повече.

— А защо си искала да те иска повече?

— Защото това ме караше да се чувствам добре.

— Защо това те караше да се чувстваш добре?

— Защото се чувствах специална.

— Защо се чувстваше специална?

— Защото ме караше да се чувствам добре — ухилих се аз.