Елиът Шрифер - Училище за лоши момичета

— Не се брои. Дай ми друг отговор.

— Какво искате да ви кажа?

— Нещо друго. Защо се чувстваше специална?

— Защото това означаваше, че го е грижа за мен.

— Защо желанието ти да те иска повече според теб е равнозначно на това, че го е грижа за теб?

— Защото не би си губил времето да бъде с някого, за когото не му пука.

— И защо не?

— Защото няма логика в това.

— Благодаря ти, Анжела. Ще се видим на обичайната ни среща утре. И не забравяй, че има общо събрание този следобед.

— На него наистина му пукаше за мен, чувате ли?

Тя не ме погледна. Хвърлих поглед към листа в ръката й, докато си тръгвах. В празното пространство до името ми пишеше прекалено доверчива .

* * *

Дори на следобедното събрание Кармен не се появи. Започвах наистина да се притеснявам. Първо, защото не знаех колко лошо може да се е ударила при падането, и второ, заради онова, което можеха да научат от нея. Представях си как дългите часове в разпити я съсипват и тя им казва имената ни и къде сме били през нощта. Сборището ни, както го нарече Джун, щеше да приключи още преди наистина да е започнало.

Още в началото на събранието д-р Спайсър назова няколко имена на момичета — около една трета от общата ни група. Лаура беше там, както и Кони, и Кармен, макар че нея я нямаше. Момичетата, които чуха имената си се изправиха и д-р Спайсър им нареди да се качат горе, да съберат нещата си и да се срещнат с нея на двора. Отново се удивих колко обработени бяхме станали. Без да задават въпроси, момичетата излязоха от залата, а местата им веднага се заеха от другите. Бързо се огледах кой е останал. Горе-долу бяхме останали тези с по-проблемно поведение. Но не беше съвсем така — в стаята все още седяха някои от най-прилежните изпълнители на заповеди, а две-три от излезлите бяха всичко друго, но не и примерни.

Щом врявата поутихна, останахме вгледани в седящата пред нас д-р Спайсър. Флуоресцентните лампи огряваха огромната стая. Изведнъж Ребека вдигна ръка високо и попита:

— Къде отидоха те?

— Не всички ученици остават тук до края на ориентационния период — отвърна д-р Спайсър.

— Но къде отидоха? — обадих се и аз.

— Няма нужда от повече въпроси — обяви кратко тя.

По-късно по време на вечерята поставих голямата си оранжева пластмасова чиния до тази на Ребека и попитах:

— Какви са слуховете?

Тя вдигна рамене.

— Всички се чудят къде отидоха останалите. Само за това говорят.

— И какви са версиите?

— М? Аа, ами главният слух е, че са ги изритали.

— Глупости. Защо му е на училището да изхвърля една трета от учениците си? А и дори да го направят, първо щяха да изхвърчат такива като Джун и Тереза.

Предния ден бяха хванали Тереза да краде от лекарствата, и то количество, достатъчно за отравяне и дори самоубийство. Оттогава не я бяхме виждали.

— И каква е тогава твоята теория?

— Не знам. Някой видя ли накъде точно отиват?

Тя поклати глава.

— Тогава моето предложение е да отидем и да проверим какво се случва в основната сграда довечера.

Тя вдигна вежда подозрително, сякаш се притесняваше, че съм откачила.

— Има начин — продължих аз. — Можем да излезем. Джун го откри. Тя също ще дойде.

— Бройте ме — отвърна Ребека веднага. След това се загледа в чинията си и отхапа от сандвича си. Един от нейните начини да прекрати разговора.

Късно през нощта Ребека, Джун, Райли и аз се измъкнахме от стаите си и се срещнахме на терасата. Беше една от онези нощи, когато не пада дори капка дъжд, но въздухът е толкова влажен, че при всяко движение ставаш все по-лепкав. Лека мъгла се плъзгаше по тревата. Не спирах да си мисля, че все едно бях заменила Кармен за Ребека и се чувствах още по-виновна. Липсваше ми много и исках да знам какво беше станало с нея и поне дали е добре. Успях да се убедя, че съм казала на Ребека да дойде, само защото още един чифт очи щеше да ни бъде от полза.

— Така, значи е решено — започна Джун. — Отиваме в главната сграда.

Луната беше почти закрита от черни облаци и не виждахме добре къде точно се движим. Ориентирахме се единствено по тъмните очертания на главната сграда. Когато приближихме достатъчно, видях, че един от прозорците на първия етаж светеше. Насочихме се натам, но когато бяхме на около сто крачки, чухме как някакво куче трескаво се разлая. Моментално се проснахме на земята и Джун прокле някого на ум — бяхме нагазили в една локва, без да я видим. Кучето продължаваше да лае и не можехме да помръднем наполовина в трева, наполовина във вода. Коленете на Ребека бяха в лицето ми. Единствено аз имах открита гледка към сградата.