Елиът Шрифер - Училище за лоши момичета

Погледнах към множеството белези по ръката на Джун. Очевидно тя беше готова на всичко, само и само да започне да чувства.

— Когато навърших тринайсет, татко спря да се връща. Започнах да лъжа майка ми постоянно за това къде ходя, какво правя и с кого. Тя беше твърде безхарактерна, за да се справи с мен, а слабостта й още повече ме дразнеше, затова взехме да се избягваме една друга. Започнах връзка с един семеен приятел — Етиен. Двамата избягахме от къщи и обикаляхме из Франция цяла година. След като скъсахме, поживях сама за известно време, но парите ми започнаха да свършват. Събрах достатъчно, за да стигна до къщата на една моя леля в Париж. Тя ме накара да тръгна отново на училище, което не беше чак толкова зле, дори се бях примирила. Но по средата на срока майка ми дойде на посещение. Тя се опита да се държи така, все едно по някаква пълна случайност и аз се намирах там. Седнахме в трапезарията, в опит да се държим като майка и дъщеря отново — и двете бяхме напълно самотни — но тя започна да мрънка и да се оплаква колко съжалявала и колко нещастна била. Звучеше толкова жалко, че направо не можех да я слушам. Побеснях, както ставаше винаги, и явно съм изглеждала така, сякаш ще я ударя, защото тя си тръгна. Само че си забрави чантата. Вътре беше чековата й книжка.

— Господи! — обади се Райли. — Какво ви става с тия чекови книжки бе, хора!?!

— Използвах, колкото можах, докато тя не се сети да си закрие сметката — бързо продължи Джун. — Само че важното е, че в чантата й открих доста по-интересни неща. Открих бележник, в който бяха написани такива неща, каквито никога не бях очаквала от майка си. Мъжки имена. Винаги беше говорила пред мен само за баща ми, но очевидно беше излизала с много други мъже. Понякога трима или четирима в един ден. И затова беше дошла в Париж, защото имаше среща, планувана за следващия ден. Така или иначе, училището ми беше скучно, а нямах кой знае какво да правя през деня, така че реших да последвам майка си, за да видя с кого ще се срещне. Когато ги видях да излизат ръка за ръка ме обзе завист — той беше красив, много красив. Започнах да го следя всеки ден. Ходеше в един и същ бар вечер след работа и веднъж, когато майка ми не беше наоколо, го последвах вътре. В началото просто исках да я подразня, но в последствие осъзнах, че наистина се наслаждавах на компанията му. Той също ме харесваше — явно си падаше по емоционално объркани жени, след като излизаше с майка ми — затова започнахме връзка. Виждахме се почти цял месец преди да му кажа чия дъщеря съм. Помислих си, че ще му хареса идеята да бъде с майка и дъщеря едновременно. Но той откачи. Каза на майка ми, която също откачи и едва не ми посини бузите от бой — нищо ново тук. След това тя се обади на баща ми, обвинявайки го за случилото се, сякаш той имаше някаква вина и следващото нещо, което помня — та — даааа — летях обратно към Америка и се озовах в „Хидън Оук“.

Тя се усмихваше широко сякаш току-що ни беше разказала прекрасната история на някое момиче от романтичен филм. Сякаш случилото се е било най-щастливият момент от живота й.

— Но това е бил само първият път, когато си била изпратена тук, нали? — попита Райли.

— Да. Не се задържах много, защото винаги избират по някое момиче с лошо поведение и го изхвърлят рано, за да дадат пример на останалите. Тази година беше Арден, миналата бях аз. Когато се върнах обратно във Франция, не исках да оставам с майка ми, затова избягах при първа възможност. Изчезнах за известно време, но знаете ли какво? Големият широк свят е гаден. Да навлезеш в него за малко е забавно, но когато мине повече време, просто искаш да си имаш някъде дом, нали ме разбирате? Затова когато започна следващата учебна година, се върнах вкъщи. С помощта на малко връзки от „Хидън Оук“ се съгласиха да ме приемат обратно. И поради някаква причина, докторите са решили този път да ме задържат за по-дълго.

Джун очевидно имаше по-богат житейски опит, отколкото всички нас, взети заедно. Изумително беше колко закоравяла и възрастна изглеждаше и ме впечатли това, как винаги сама бе държала живота си под контрол, преминавайки през трудните моменти толкова спокойно. Искаше ми се да ме научи как да го правя. Дали трябваше да заподозра, че историята на Джун е просто… Джун? Може би. Само че съвсем скоро щях да се сблъскам с много по-сериозни притеснения.

Кармен така и не се върна. Една сутрин, когато се прибрах в стаята ни от закуска, видях, че всичките й вещи бяха изчезнали. Дали не я бяха изключили? Или пък я бяха изпратили при онези момичета, които също не виждахме никога повече? Опитах се да получа някакви отговори, но никой — нито д-р Зилинска, нито Спайсър — ми обърнаха внимание. Сякаш Кармен никога не беше съществувала. Може би трябваше да се радвам, че имам цялата стая само за себе си. Вече нямаше нужда да залоствам вратата на банята. Без повече среднощно хъркане. Без повече стъпване върху чужди дрехи. Но вместо това, бях сама. Изолирана. Точно каквато „Хидън Оук“ искаше да бъда.