Елиът Шрифер - Училище за лоши момичета

— Инфаркт? — попита Джун.

— Да. Получи удар. Умря няколко часа по-късно.

— Дойде ли полиция? — попита Кармен меко.

— Не. Той беше прекарал поредица от подобни удари през годините. Просто този го довърши.

— Значи вероятно е щял да умре скоро така или иначе — отбеляза Кармен, като взе ръката ми в скута си.

Кимнах. Не бях убедена в това. Вярно, че беше много стар, но пък изглеждаше доста здрав за годините си.

— Не — обади се Джун. — Бил си е буквално убит. Но вината не е била твоя. Знам, че това си мислиш.

— Според родителите ми няма никакво съмнение, че вината е моя. Когато разбраха за чековете, едва не ме издадоха в полицията. Единственото, което ги спря, беше обещанието ми никога повече да не се виждам с Тревор.

— И какво се случи с него? — попита Кармен.

Свих рамене, чудейки се защо ли вече не ми се плачеше. Изведнъж усетих, че мисълта за него даже не ме натъжава толкова. Джун кимна и всички се излегнахме на хладния дъсчен под. Прекарахме така следващите няколко часа, дремейки върху глезените една на друга и говорейки, за каквото ни падне. Предположих, че ще стигнем до темата какво точно против мен има Райли и защо Джун беше изляла горещата вода върху нея, но това не се случи. Райли просто се беше държала като кучка и явно всички се бяхме примирили с това като отговор. Говорихме си за музика и за момчета и се чудехме кой ли е построил дървената къщичка и как е изглеждала, преди да падне на земята. Когато навън започна да се зазорява, станахме и за всеобща изненада на всички Кармен се обади:

— Хайде да го правим всяка събота.

Така и стана. Поне докато имахме тази възможност.

За щастие, сутрешните проверки бяха доста предвидими — между 6.20 и 6.30 сутринта, в зависимост от коя страна на коридора щеше да тръгне надзирателката. Не ни беше позволено да имаме часовници, но Джун твърдеше, че слънцето изгрява в 5 и 45 и в мига, в който мракът навън започваше да се вдига, се запромъквахме през мократа трева обратно към училището.

На връщане от втората ни среща обаче възникна проблем: входната врата. Джун беше оставила лъжица, за да я държи отворена, но явно от вятъра тя се беше измъкнала и сега лежеше на няколко сантиметра в калта, сякаш допреди секунда някой я беше ползвал, за да си хапне малко пясък. Когато Райли се опита да отвори със сила вратата, Джун я издърпа бързо за ръцете, защото вдигаше твърде много шум.

— Как ще се върнем?!? — паникьоса се Кармен.

— Дайте ми една секунда — отвърна Джун.

Кармен изгледа безпомощно първо Джун, генерала, после нас двете с Райли — лейтенантите. Аз свих рамене и седнах на земята. Всъщност не ми пукаше дали ще ни хванат, или не. Ако ме изключеха, щеше да ми се наложи да се справям съвсем сама. Може би щях да отида в някой по-топъл щат, Аризона например, и да намеря някой, който да ми дава пари или поне стая. Безумно много ми се пушеше — исках да занимавам с нещо пръстите и ума си. Но, естествено, в „Хидън Оук“ цигари нямаше.

— Побързай — простена Кармен, — след пет минути ще разберат, че ни няма и после…

Хм. Интересно. Не можех да си наложа да се притесня.

— Окей, измислих го — каза Джун. — Преди да тръгнем, оставих прозорчето на банята си отворено, за да излезе дима. Освен ако на някой не му е хрумнало да се катери да го затваря, би трябвало все още да е отворено.

— Дима? Ти имаш цигари? — възмутено попитах аз.

— Баните са на втория етаж — мрачно ме прекъсна Кармен.

Всъщност имаше и по-лоша част. Прозорците на баните представляваха малки кръгли дупки, гледащи директно към покрива. Трябваше да се покатерим чак там, за да се промъкнем вътре.

— След мен — изкомандва Джун, игнорирайки двете ни с Кармен.

Тя се хвана здраво за металните пластини на вратата и бавно започна да се катери нагоре, внимавайки къде стъпва. Докато останалите стояхме със затаен дъх, тя се прехвърли горе и пролази по очуканите керемиди. Не изглеждаше лесно дори за нея и знаех, че за Кармен щеше да бъде истински кошмар. Без да каже дума, Райли я последва. Успяваше да избегне острите ъгли толкова изкусно и пластично, че приличаше на някакво супер еволюирало извънземно същество.

— Давай ти първа — подкани ме Кармен.

Поклатих глава, знаейки, че тя сама никога няма да успее да се изкатери. Безмълвно сплетох пръсти и й посочих да сложи крака си в ръцете ми. Когато мократа й маратонка стъпи в ръцете ми, с всички сили я повдигнах нагоре, докато Райли я дърпаше за ръцете. С моето бутане, дърпането на Райли и неистовите усилия на самата Кармен най-после успяхме да я качим горе. Последвах я колкото можех по-бързо и четирите се озовахме на покрива. Едва си бях поела въздух, когато Джун допълзя до прозореца на втория етаж и простена: