Елиът Шрифер - Училище за лоши момичета

— Извинете ме, госпожице, какво си мислите, че правите?

Изумително ниска, пълна жена с бяло руса коса и кожено вталено яке ме гледаше с ледено изражение и скръстени пред гърдите ръце. Предполагам, че беше някоя от тукашните надзирателки или пък някоя учителка, само че изглеждаше странно някой от преподавателите да си позволи да обуе дванадесет сантиметрови яркорозови обувки на ток.

— Днес е първият ми ден — казах аз, — и никой не ми каза какво трябва да правя.

— Едва ли — отвърна тя, продължавайки да ме гледа изпитателно.

Зяпнах я в отговор, чудейки се както ли точно очаква да чуе.

— Кажи истината — изкомандва тя.

— Това е истината. Преди няколко часа ме преместиха от старата сграда.

— Казаха ми, че няма да изпращат никой повече тук. Златната група вече е затворена.

— Не знам какво да ви отговоря, освен че със сигурност трябва да бъда тук. Ето, гледайте — извадих смачканият си график от джоба си и й го подадох. С лека неприязън, предполагам. Не обичах да ми държат подобен тон.

Тя впи очи в листа хартия с нещо подобно на подозрително вълнение.

— Ще се наложи да си поговоря с д-р Спайсър — каза тя. — Ти не трябва да си тук. Не искам да влияеш зле на останалите ми момичета.

— Моля?

Тя поклати остро глава и като ме игнорира, тръгна надолу по коридора. Щом стигна до края му, се обърна и ме погледна.

— Идвай — изграчи тя като щракна с пръсти, все едно й бях домашен любимец.

Последвах я, стискайки нещата си силно в ръце. Скрит някъде из страниците на учебника ми по история, средният ми пръст сочеше към гърба й. Тя ме заведе до административните офиси, които помнех от първия си ден тук, и ме заключи в една от стаите. Все едно преживях всичко наново. Седнах на пода и прегърнах коленете си, взирайки се в малкото квадратно прозорче на вратата. Видях д-р Спайсър да се появява и макар да не чувах добре през вратата, ми стана ясно, че води сериозен спор с жената с розовите обувки. Накрая и двете изчезнаха от погледа ми. Поседях така известно време, но нищо не се случваше. Започнах да се притеснявам, че са ме забравили. Доближих се до вратата и почуках силно. Нищо не се случи. Повъртях се още известно време в стаята, мислейки си колко ми е омръзнало да бъда заключвана къде ли не. Все пак, тук беше къде-къде по-добре от мръсното мазе в подземието. Накрая вратата се отвори и пред мен застана ужасната жена с кисела физиономия на лицето си.

— Казвам се мис Виена — обяви механично тя. — Аз съм деканът на това училище. Ще се обръщаш към мен за всички въпроси, свързани с часовете си. По някакъв начин си успяла да се промъкнеш до Златната група и не е мое право да ти отказвам образование. Но при първия проблем, който ми създадеш, ще изхвърчиш при нещастниците от Лилавата група на секундата. А повярвай ми, не искаш това.

— Какво точно представлява тази Лилава група? — попитах аз.

— Това е първият и единствен път, в който ще толерирам подобен въпрос — отговори тя. — Ти няма да видиш повече момичетата от Лилавата група и няма защо да занимаваш мозъка си с тях. Забранявам ти да задаваш подобни въпроси отсега нататък. Така, предполагам, че достатъчно си се ориентирала през първия си ден тук, затова има само още няколко неща, които трябва да ти обясня. Пропуснала си часа си по размножаване днес, заради всичките тия дяволии, но от утре си длъжна да присъстваш там от три до седем всеки ден. Намерих ти място във втора стая.

Група по размножаване. Значи вярно си бях прочела графика. Никога не бях чувала за подобни часове досега. Изкушавах се да попитам какво точно представлява тази група, но имах усещането, че жената няма да отговори на нито един въпрос, който и зададях.

— Едва ли е нужно да ти казвам, че не обичам да ми бъдат налагани чужди решения — продължи тя. — И независимо, че може би се опитваш да се покажеш в добра светлина, или просто си излъгала някого, за да се озовеш при мен, скоро ще ти стане ясно, че мястото ти не е тук. Дай ми само най-малката причина да те изритам и ще го направя. Ясно ли е?

Кимнах, като захапах езика си до болка, за да се спра да й отговоря по начина, по който исках.

— Тръгвай сега. Д-р Зилинска се съгласи да те приеме по-рано. В момента не е в работното си време, така че се постарай да й благодариш.

* * *

Днес почти се зарадвах да чуя познатия звук от очилата на д-р Зилинска. Беше хубаво, че поне едно нещо не се беше променило от вчера до днес.

— Какво става — попитах аз, щом влязох, — какво е всичко това? Другите момичета още ли са в старата сграда? И каква е цялата тази работа със Златната група?