Елиът Шрифер - Училище за лоши момичета

Може би след часове или минути — отдавна бях изгубила ориентация за времето, вратата се отвори и нахлу лъч флуоресцентна светлина. С безизразно лице готвачът ме измъкна навън. Когато се опитах да си стъпя на краката, усетих, че мускулите ми са толкова замръзнали, че не мога дори да помръдна. Паднах отново на земята. Повърнах. Готвачът незаинтересовано ме попита дали съм добре. В главата ми се завъртяха толкова много злобни отговори, които исках да изрека, но езикът ми не успя да се справи с тази задача — беше подпухнал и неподвижен в устата ми. Накрая той просто сви рамене и ме остави да лежа до локвата от повръщано.

Когато най-после успях да се изправя и да дам елементарни команди на тялото си, се запътих решително към трапезарията. Кожата ми гореше от рязката смяна в температурата. Когато влязох, всички момичета бяха приключили и излезли, само някои от учителите допиваха кафето си. Приближих се до мис Виена.

— Заключихте ме във фризера! — с треперещ от яд глас казах аз. — Нямате право да вършите това!

Сянка на досада премина по лицето й, карайки противните вени на сбръчкания й врат да изпъкнат още повече. След това обаче тя се усмихна.

— Колко полезна информация — каза тя. — За съжаление се боя, че не използваме мненията на учениците, когато решаваме какви да бъдат наказанията им. Но, разбира се, сега, когато ти ни отвори очите за това недоразумение, ще започнем да наказваме само и единствено с вашето предварително съгласие и позволение.

Мазният й насмешлив тон ме изкара извън нерви. Обърнах се към д-р Спайсър — единствената позната физиономия на масата.

— Тя ме заключи във фризера! — повторих аз.

Знаех, че звуча глупаво може би, но нищо по-добро не ми дойде на ум в момента. Д-р Спайсър си пое дълбоко дъх и очаквах, че ще последва дълга и отегчителна лекция по добро възпитание. Но вместо това тя каза само:

— Да, зная — и пъхна парче чийзкейк в устата си.

Раздразнението ми изведнъж се изпари. Стоях пред масата на учителите и ме обземаше чувство на срам и страх.

— Искам да си тръгна — тихо казах аз.

Д-р Спайсър въздъхна.

— Ела в офиса ми, след като приключа тук — каза тя.

— Не — отговорих аз. — Тръгвам си още сега.

— Не, не си тръгваш — прекъсна ме мис Виена. — Вратите и оградите са заключени. Не можеш да напуснеш училището, ако ние не ти разрешим.

— Искам да се обадя на родителите си — казах аз.

— Категорично не. Ще ги информираме за непослушанието ти и съм сигурна, че те ще подкрепят тезата ни, че ти се нуждаеш от по-демонстративни и крайни наказателни мерки, за да си вземеш поука.

— Ама… не можете да правите това — тихо казах аз и погледнах встрани.

Не можех да гледам тази група от възрастни срещу мен, с техните обвинителни и едновременно с това съжалителни погледни. Имаше и нещо друго — удоволствие. Някакво извратено удоволствие, което изпитваха от ситуацията, че имат в ръцете си власт да правят с нас, каквото пожелаят. Побиха ме тръпки.

— Съветвам те веднага да отиваш в час, освен ако не искаш да получиш още едно наказание. И без това вече си закъсняла достатъчно. И дори не се опитвай да се оправдаеш с наказанието си.

Докато се обръщах бавно към вратата, видях как мис Виена хвърли поглед към д-р Спайсър. Нещо като Нали ти казах . Чудех се какво ли точно й беше казала.

* * *

До края на деня така и не успях да се съсредоточа в уроците. Не можех да си събера мислите на едно място — мозъкът ми прескачаше на далеч по-важни неща от това, с което се занимавахме. Досега можех да се подигравам на техниките на „Хидън Оук“ — като групата по размножаване. Учеха ме как да си кръстосвам краката като дама и как да направя добро впечатление на интервю за работа. Окей. Само че си мислех, че както с всяко училище, когато нещата станеха наистина напечени, се намираше някакъв изход от ситуацията, някакво спасение. Но едва днес осъзнах, че наистина съм затворена тук, без шанс да изляза, ако не ме пуснат. Учителите, или може би трябваше да ги наричам докторите, не знам, бяха решили да ме измъчват, докато не получат пълно послушание. Бяха успели да направят така, че някои момичета, като Пилар, напълно да изчезнат и очевидно не бяха напълно искрени, като казваха, че единствено се опитват да ни помогнат.

Въпреки смелия ми опит за противопоставяне на правилата в трапезарията, виждайки колко нечестни и опорочени бяха намеренията на всички, осъзнах, че изпитвам искрено желание да се държа добре. В миналото ми училище отговарях нагло и смело на всеки от учителите, знаейки, че най-лошото, което може да се случи, беше да ме изключат. Което реално не беше кой знае какво наказание в моите очи. Но тук беше различно. Тук контролираха общуването ми, контактите ми, дори не можех да се обадя на родителите си или на полицията. Можеха да ме затворят обратно във фризера за по-дълго и просто да съобщят смъртта ми като инцидент.