Елиът Шрифер - Училище за лоши момичета

Същите три купички с безвкусно желе бяха наредени една до друга като всяка вечер, без да бъдат докоснати от никого. Всъщност от толкова отдавна не бяха подменяни, а само прибирани и изваждани от фризера, че според мен, ако все пак някой се насилеше да хапне, щеше да умре на място. Щом се приближих достатъчно, се засуетих около масата, правейки се, че ги оглеждам едно по едно, за да си избера. До последната купичка видях малка бележка и ключ. Бавно се наведох, уж помирисвайки кремовете и прочетох бележката:

Иска ми се да можех да дойда с вас. С обич, X.

Имаш проблем с избирането на десерт ли, Карденас?

Беше мис Виена, застанала пред салатите и впила строг поглед в мен. Веднага в главата ми нахлу спомен за това, какво ми се беше случило последния път, когато бях с нея в кухнята, и ме заля вълна на неподправен страх.

— Не, мис Виена — учудващо спокойно казах аз. — Мисля, че си избрах вече.

Видях как очите й зашариха по масата в търсене на някакво провинение. За щастие бях сложила ръката си върху бележката и ключа и като я смачках в дланта си бързо грабнах един от десертите.

— Много добре — каза тя след още няколко секунди. — Изяж го бързо, защото започваме да раздигаме след минути.

— Да, мис Виена.

Усещах изпитателният й поглед върху мен, докато се връщах на масата си. Докато вървях, се стараех да стъпвам само върху черните плочки. Това беше единственият начин, който ми дойде наум, за да подам сигнал до Харисън, че всичко е наред и съм взела ключа.

Убедена бях, че и неговите очи не се отместваха от гърба ми.

Навън беше облачно и влажно и когато най-после се приближихме към падналата къщичка, бяхме мокри до кости и замръзнали. Бланк беше донесла със себе си тетрадка, която започнахме да горим лист по лист. Мислехме си, че ще се стоплим, но се оказа, че всъщност няма как да усетиш каквато и да било топлина от една-единствена горяща страница. Въпреки това беше красиво и нямах търпение да дойде моят ред да запаля един от ъглите на листа и да гледам как оранжевите пламъци осветяват слабо надвисналата тъмна гора над нас.

— Ребека — започнах аз, веднага щом си разказахме една на друга всичко, което бяхме открили през изминалата седмица. — Твой ред е да ни разкажеш защо си тук.

Подадох й торбата, която беше станала нещо като символ на групичката ни и тя извади стария автобусен билет.

— Първо — започна тя, — нямам идея как е второто ми име. Представям се като Ребека Ротко, но всъщност сама си го измислих. Както може би се досещате, татко е зарязал майка ми, след което тя пък ме заряза в сиропиталище. Оттам ме вземаха последователно няколко приемни семейства. Беше кошмар. Нямаш право да се оплакваш, нито да си избереш при кого искаш или не искаш да останеш. Първата ми приемна майка беше добра, малко флегматична и несериозна, но добра жена. Останах при нея, докато не навърших осем годинки. След това ме преместиха при семейство Чейнан и това беше моментът, в който…

Изведнъж главата на Джун се появи на прозореца. Беше вир-вода, косата й беше мазна, залепнала от двете страни на главата й, очите й се бяха превърнали в нещо подобно на синьо-лилави балони, но най-ужасяващи бяха китките й — подути, отекли и в същия нюанс на лилавото.

— Започнали сте без мен, а? — каза тя.

На лицето й нямаше и следа от усмивка.

Всички скочихме на крака.

— Джун! — извиках аз. — Какво се е случило с теб?

— Системен тормоз — кратко отвърна тя. — Някой да има кърпа?

Никой не носеше, затова тя се опита да се подсуши с платнената торба. След това седнахме обратно на земята, като запалихме наведнъж цялата тетрадка в отчаян опит да я стоплим.

Направо не можех да повярвам, че я виждам отново. Предполагам си бях втълпила, че това никога няма да се случи — че е била просто кратък епизод от живота ми, който е изчезнал завинаги. Сега, когато я виждах пред себе си, ме обхвана страх, че тя ще се разсърди, че съм продължила напред без нея, че по някакъв начин бях заела мястото й на лидер по време на съботните ни срещи. Но ако тя пожелаеше да си върне главното място отново, на драго сърце щях да й го отстъпя.

Изведнъж видях, че тя ме гледаше съсредоточено, сякаш прочиташе всяка моя мисъл по лицето ми. Прокашлях се и тъй като не познаваше Бланк, използвах момента да ги представя една на друга, само и само да спре да ме гледа по този начин.

— Значи ти си истински представител на „Лилавите“, а? — попита Бланк, подавайки ръка на Джун.