Джон Уилямс - Стоунър

— Реч!

Друг поде възгласа, тук-там се намериха такива, които я прошепнаха.

Финч пошушна в ухото на Стоунър:

— Искаш ли да те измъкна?

— Не — отвърна Стоунър. — Не се притеснявай.

Изправи се и осъзна, че няма какво да каже. Мълча дълго, като местеше поглед от лице на лице. Чу гласа си, беше глух.

— Преподавал съм… — подхвана. После опита още веднъж: — Преподавал съм в университета близо четирийсет години. Не знам какво щях да правя, ако не бях преподавател. Ако не преподавах, сигурно щях да… — Замълча, сякаш се беше разсеял. После каза като за финал: — Искам да благодаря на всички, че ми дадохте възможност да преподавам.

Седна. Чуха се ръкопляскания, приятелски смях. Хората наставаха и започнаха да се движат напред-назад. Стоунър усещаше, че му стискат ръка, че се усмихва и кима, на каквото му говорят. Ректорът се ръкува с него, усмихна се сърдечно, каза му на всяка цена да наминавал, да идвал следобед, когато пожелае, погледна си ръчния часовник и забърза нанякъде. Залата започна да се опразва, а Стоунър продължи да стои сам на същото място и събра сили, за да прекоси помещението. Изчака, докато почувства как нещо вътре в него се втвърдява, после заобиколи масата и излезе навън, като подминаваше малки групички хора, които го гледаха любопитно, сякаш вече беше чужд човек. Ломакс беше в една от тях, но не се обърна, а Стоунър усети, че е признателен, задето не се е наложило след всичкото това време двамата да разговарят.

На другия ден постъпи в болница и почива до понеделник сутринта, за когато бе насрочена операцията. Почти през цялото време спеше и не се вълнуваше особено какво ще се случва с него. В понеделник сутринта някой заби в ръката му игла и той бе в полусъзнание, докато го тикаха с количката по коридорите към странно помещение, което сякаш се състоеше само от таван и светлина. Видя как нещо се спуска към лицето му и затвори очи.

Събуди се от това, че му се гадеше, болеше го глава, усети от кръста надолу и нова остра болка, не неприятна. Повърна и се почувства по-добре. Плъзна ръка по дебелите бинтове, покрили средната част на тялото му. Заспа, събуди се през нощта и след като изпи чаша вода, заспа отново до сутринта.

Щом се събуди, до леглото му стоеше Джеймисън, който бе допрял пръсти до лявата му китка.

— Е, как се чувствате днес сутринта? — попита.

— Струва ми се, че добре.

Гърлото му беше сухо, той се пресегна и Джеймисън му подаде чашата с вода. Стоунър я изпи и го погледна изчаквателно.

— Е, извадихме тумора — каза накрая притеснен Джеймисън. — Доста големичък. До ден-два ще се почувствате по-добре.

— Ще мога ли да се прибера? — попита Стоунър.

— До два-три дни ще бъдете на крака — увери го Джеймисън. — Само че вероятно ще бъде по-удобно, ако все пак останете известно време. Не успяхме да махнем… всичко. Ще приложим рентгеново лечение, такива неща. Бихте могли, разбира се, да идвате и да си ходите, но…

— Не — отсече Стоунър и отпусна глава върху възглавницата. Пак беше изморен. — Възможно най-скоро — допълни. — Искам да се прибера вкъщи.

— О, Уили — каза тя. — Стопил си се.

Той лежеше на кушетката в малката задна стая и гледаше през отворения прозорец, беше късен следобед и слънцето, което бе започнало да се гмурка зад хоризонта, запращаше червено сияние към долната страна на дълъг бухлат облак, увиснал на запад над върховете на дърветата и къщите. По стъклото на прозореца с жужене се блъскаше муха и в застиналия въздух се носеше острата миризма на боклук, запален по дворовете на съседите.

— Какво? — попита разсеяно Стоунър и се извърна към жена си.

— Стопил си се — повтори Едит. — Докторът каза, че е плъзнало навсякъде. О, Уили, клетият Уили.

— Да — рече Стоунър. Не успя да си наложи да прояви интерес. — Е, излишно е да се тревожиш. По-добре не мисли за това.

Тя не отговори и след като се извърна отново към отворения прозорец, Стоунър загледа как небето притъмнява, докато накрая по облака в далечината остана само мътна морава ивица.

Бяха го изписали преди малко повече от седмица, а днес следобед той се бе върнал от болницата, където, както Джеймисън се бе изразил с напрегната усмивка, го бяха подложили на „лечение“. Джеймисън се бе възхитил от бързината, с която раната от операцията е зараснала, и беше казал нещо от рода на това, че Стоунър е с организъм на четирийсетгодишен мъж, а после най-неочаквано беше млъкнал. Стоунър бе позволил да го опипват и натискат, а после да го вържат с каиши за масата и не се бе помръднал, когато над него тихо увисна някаква огромна машина. Беше си безумство, той го знаеше, но не възрази, щеше да бъде нелюбезно. Не беше кой знае какво да се подложи на това нещо, стига то да отклонеше мислите им от онова, което знаеха и от което не можеха да избягат.