Джон Уилямс - Стоунър

— Ами ще ви боли — отвърна без желание Джеймисън, — и… не, предполагам, че няма особено значение.

— Чудесно — рече Стоунър. — А ако положението е толкова тежко, колкото смятате… тогава има ли някакво значение, ако отложим със седмица-две?

Джеймисън мълча дълго, после отговори почти горчиво:

— Не, предполагам, че не.

— В такъв случай ще почакам седмица-две — допълни спокойно Стоунър. — Има едни неща, които трябва да разчистя… работа, която трябва да свърша.

— Сам разбирате, не ви го препоръчвам — каза Джеймисън. — Изобщо не ви го препоръчвам.

— Разбира се — рече Стоунър. — И, докторе, няма да го споменавате пред никого, нали?

— Да — потвърди Джеймисън и добави малко по-сърдечно: — Разбира се, че няма да споменавам.

Предложи да променят леко диетата, на която бе подложил Стоунър, предписа му още хапчета и уточни датата, когато той трябва да постъпи в болница.

Стоунър не почувства нищо, сякаш лекарят му бе казал, че има дребен проблем, спънка, която той трябва да преодолее, за да продължи да прави онова, което трябва да прави. Хрумна му, че това се случва твърде късно през годината и Ломакс сигурно ще се затрудни да му намери заместник.

От хапчето, което беше изпил в лекарския кабинет, му се виеше леко свят и колкото и да е странно, усещането му се стори приятно. Беше изгубил представа за времето, видя, че стои в дългия коридор с паркет по пода на първия етаж в Джеси Хол. Ушите му бучаха, сякаш някъде в далечината имаше птици, които пляскаха с криле, в сумрачния коридор като че имаше светлина без източник, която ту блясваше, ту гаснеше отново, туптеше като сърцето му, а плътта му усещаше остро и най-малкото движение, което Стоунър правеше, и пареше, докато той вървеше напред и внимаваше къде стъпва в това пространство с редуващи се светлина и мрак.

Застана пред стълбището за втория етаж, стъпалата бяха мраморни и точно в средата имаше почти невидими вдлъбнатини, изгладени от десетилетията, през които са слизали и са се качвали по тях. Бяха почти нови, когато — преди колко ли години? — Стоунър бе застанал за пръв път тук, беше погледнал нагоре, както гледаше сега, и се беше запитал къде ли ще го изведат. Замисли се за времето и за неусетния му ход. Стъпи внимателно на първата гладка вдлъбнатинка и се качи.

После влезе в кабинета на секретарката на Гордън Финч. Момичето каза:

— Деканът тъкмо се канеше да си тръгва…

Стоунър кимна разсеяно, усмихна му се и влезе в кабинета на Финч.

— Гордън — подхвана сърдечно, все така усмихнат. — Няма да те бавя много.

Финч също се усмихна по инерция, очите му бяха уморени.

— Разбира се, Бил, сядай.

— Няма да те бавя много — повтори той и почувства как в гласа му се влива странна сила. — Работата е там, че промених решението си… за пенсионирането де. Знам, че създавам неудобство, извинявай, че те предупреждавам толкова късно, но… мисля, че така е най-добре. В края на семестъра напускам.

Лицето на Финч заплува пред него, кръгло в изумлението си.

— Какви ги говориш? — възкликна той. — Да не те притискат?

— Няма такова нещо — увери го Стоунър. — Решението е мое. Просто… установих, че наистина има неща, които бих искал да направя. — Той добави спокойно: — И наистина имам нужда от малко почивка.

Финч се подразни и Стоунър знаеше, че има причини. Стори му се, че чува как промърморва някакво извинение, усети, че още се усмихва глупаво.

— Е, сигурно не е много късно — рече Финч. — Утре мога да задвижа документите. Предполагам, знаеш всичко необходимо за осигуровките, годишното възнаграждение, за такива неща.

— О, да — отвърна Стоунър. — Помислил съм за всичко. Не се притеснявай.

Финч си погледна часовника.

— Закъснявам, Бил. Намини след ден-два, да изчистим подробностите. Междувременно… е, не е зле да знае и Ломакс. Довечера ще му звънна. — Той се усмихна. — Опасявам се, че успя да му доставиш удоволствие.

— Да — каза Стоунър. — Опасявам се, че да.

През двете седмици, преди да го приемат в болница, имаше да върши много неща, но реши, че ще се справи. Отмени лекциите за следващите два дни и повика на консултация студентите, за които бе поел отговорността да бъде научен ръководител на изследванията, писмените работи и дисертациите им. Написа подробни указания как да довършат започнатото и пусна в пощенската кутия на Ломакс направени под индиго копия. Успокои онези, които изпаднаха в паника, понеже решиха, че е дезертирал, както и студентите, притеснени, че ще се наложи да работят с нов ръководител. Установи, че хапчетата, които пиеше, притъпяват болката, но и замъгляват съзнанието му, затова денем, докато разговаряше със студентите, и вечерно време, докато четеше лавината от недовършени работи, студии и дисертации, взимаше лекарствата само ако болката се засилеше дотолкова, че да му пречи да се съсредоточи и да работи.