Джон Уилямс - Стоунър

Два дни след като оповести, че излиза в пенсия, насред претоварения следобед по телефона му се обади Гордън Финч.

— Бил? Гордън е. Слушай… възникна дребен проблем, според мен не е зле да го обсъдим.

— Да? — каза той припряно.

— Ломакс. Не проумява как така не го правиш заради него.

— Няма значение — каза Стоунър. — Да мисли каквото иска.

— Чакай… има и друго. Прави планове да даде в твоя чест вечеря и така нататък. Бил дал дума.

— Виж какво, Гордън, точно сега съм много зает. Не можеш ли някак да го спреш?

— Опитах, но той го прави през катедрата. Ако искаш да поговоря с него, добре, но трябва да присъстваш и ти. Почне ли да се държи така, не мога да го вразумя.

— Добре тогава. Кога трябва да се състои това безумие?

Настъпи кратко мълчание.

— Другия петък. Последния ден на учебната година, точно преди изпитната седмица.

— Добре — рече уморено Стоунър. — Дотогава би трябвало да съм разчистил нещата, така ще бъде по-лесно, отколкото сега да спорим. Остави го да действа.

— Трябва да знаеш още нещо: Ломакс иска да обявя, че се пенсионираш като заслужил професор, въпреки че това може да се оформи официално чак в края на другата година.

Стоунър усети как към гърлото му се надига смях.

— Ама че дивотия — каза. — Но карай.

Цяла седмица работи — беше загубил представа за времето. Работи чак до петък, от осем сутринта до десет вечерта. Прочете последната страница, внесе последната поправка и се облегна на стола, светлината на настолната лампа го заслепи и за миг той не знаеше къде се намира. Огледа се и видя, че е в кабинета си. Рафтовете на библиотеките бяха натежали от книги, наслагани как да е, по ъглите имаше купчинки книжа, кантонерките бяха отворени и разбъркани. Трябва да подредя — помисли си Стоунър, — трябва да оправя всичко.

— Другата седмица — обеща си. — Другата седмица.

Не знаеше дали ще успее да се прибере. Струваше му се, че трябва да полага усилия, за да диша. Стесни обхвата на мислите си, насочи ги към ръцете и краката си, накара ги да откликват. Изправи се и се постара да не залита. Изключи настолната лампа и продължи да стои, докато очите му свикнат с лунната светлина, струяща през прозорците. Сложи единия си крак пред другия и излезе по тъмните коридори навън, после тръгна по тихите улици към къщи.

У тях светеше, Едит още не си беше легнала. Стоунър събра каквото бе останало от силите му и след като се качи по предното стълбище, влезе във всекидневната. Разбра, че не може да продължи нататък, затова се добра някак до канапето и седна. След миг намери сили да бръкне в джоба на жилетката си и да извади шишенцето с хаповете. Лапна един и го глътна без вода, после взе още един. Бяха горчиви, но горчилката му се стори едва ли не приятна.

Забеляза, че Едит снове из стаята, мести се от място на място — надяваше се да не му е казала нещо. След като болката го поотпусна и малко от силите му се върнаха, той си даде сметка, че Едит не му е казвала нищо: лицето й беше застинало, ноздрите и устата й бяха стиснати и тя обикаляше сковано, ядосано. Стоунър понечи да й каже нещо, но реши, че не може да се довери на гласа си. Запита се защо ли Едит е ядосана — от доста време не се беше гневила.

Накрая тя спря да кръжи и се извърна с лице към него — беше стиснала юмруци отстрани на хълбоците си.

— Е? Ще кажеш ли нещо?

Стоунър се прокашля и насочи поглед към нея.

— Извинявай, Едит. — Чу, че гласът му е тих, но не трепери. — Вероятно съм малко уморен.

— Нямаше намерение да ми казваш, нали? Бива ли такова нещо! Нима смяташе, че нямам право да знам?

За миг Стоунър се озадачи. После кимна. Ако имаше повече сили, щеше да се ядоса.

— Как разбра?

— Няма значение. Предполагам, че знаят всички, освен мен. О, Уили, хубава работа!

— Извинявай, Едит, наистина съжалявам. Не исках да те тревожа. Смятах да ти кажа другата седмица, точно преди да постъпя в болница. Няма нищо страшно, не се притеснявай.

— Нямало нищо! — засмя се тя горчиво. — Казват, че може би е рак. Толкова ли не знаеш какво означава това?

Изведнъж Стоунър се почувства безтегловен и си наложи да не се вкопчва в нищо.

— Едит — рече с далечен глас, — хайде да го обсъдим утре. Моля те. Сега съм уморен.

Тя го изгледа.

— Искаш ли да ти помогна да стигнеш до стаята? — попита сърдито. — Както гледам, едва ли ще се справиш сам.

— Добре съм — увери я той.

Но още преди да се е прибрал в стаята, съжали, че не е оставил Едит да му помогне — и не само защото усети, че е по-изнемощял, отколкото е очаквал.