Джон Уилямс - Стоунър

Но усилията на Стоунър, колкото и незначителни да бяха, го уморяваха повече, отколкото той беше очаквал, и в началото на коледната ваканция се чувстваше направо изтощен. Каза си, че наистина остарява и ще се наложи да кара по-спокойно, ако иска да работи като хората до края на годината. През десетте дни на коледната ваканция почиваше, трупаше сили и когато се върна за последните седмици от семестъра, преподаваше устремено, с енергия, която го изненада. Въпросът с пенсионирането му се струваше изяснен и той не си правеше труда да мисли отново за него.

В края на февруари умората пак го връхлетя и този път той явно не можеше да се отърси от нея: прекарваше много време вкъщи и четеше и пишеше главно подпрян на възглавници в леглото в задната си стаичка. През март усети тъпа болка в краката и ръцете и си каза, че е уморен и ще се почувства по-добре, щом настъпят топлите пролетни дни, че се нуждае от почивка. През април болката се пренесе изцяло от кръста надолу и се случваше Стоунър да пропусне лекция, защото установи, че остава почти без сили само докато се придвижва от аудитория на аудитория. В началото на май болката стана остра и Стоунър вече не можеше да си внушава, че това е нещо незначително. Записа си час при лекар в университетската лечебница.

Имаше прегледи, изследвания и въпроси, чийто смисъл Стоунър схващаше съвсем мъгляво. Бе поставен на специална диета, дадоха му и хапчета за болката и му казаха в началото на следващата седмица да дойде на консултация — тогава вече резултатите от изследванията щели да бъдат готови и обобщени. Почувства се по-добре, въпреки че умората си остана.

Лекарят беше младеж на име Джеймисън, който обясни на Стоунър, че ще поработи няколко години в университета, а после ще открие частна практика. Беше с кръгло розово лице, носеше очила без рамки и се държеше нервно и смутено, с което спечели доверието на Стоунър.

Той подрани с няколко минути за часа, но медицинската сестра му каза да влиза. Стоунър отиде по дългия тесен коридор на лечебницата в малката стаичка, служеща за кабинет на Джеймисън.

Той го чакаше — Стоунър разбра, че го чака от известно време, по бюрото старателно бяха подредени папки, рентгенови снимки и бележки. Джеймисън се изправи, усмихна се внезапно и притеснено и протегна ръка към стола пред бюрото.

— Господин Стоунър — каза. — Сядайте, сядайте.

Стоунър седна.

Джеймисън погледна свъсен нещата по бюрото, изглади един лист хартия и също се отпусна на стола.

— И така — подхвана, — има нещо, което пречи в долния край на тънките черва, това е ясно. На рентгеновите снимки не се вижда добре, но това не е необичайно. О, малко петно, но то не означава непременно нещо. — Той обърна стола, сложи една от рентгеновите снимки върху рамката, запали лампата и показа напосоки. Стоунър се взря, но не видя нищо. Джеймисън изключи лампата и пак се обърна към бюрото. Заговори много делово: — Белите кръвни телца са в повече, но там, изглежда, няма инфекция, утайката ви е под нормата, кръвното ви налягане е ниско. Има вътрешен оток, който смущава, отслабнали сте много и… при тези симптоми и при резултатите от това тук — показа той с ръка бюрото си — бих казал, че ни остава само едно. — Джеймисън се усмихна сковано и каза уж весело: — Просто трябва да ви отворим и да видим какво ще открием.

Стоунър кимна.

— Значи е рак.

— Е, думата е доста силна — отвърна Джеймисън. — Може да са много неща. Почти сигурен съм, че там има тумор, но… не можем да бъдем докрай сигурни в нищо, докато не ви отворим и не погледнем.

— Откога го имам?

— О, няма начин да се определи. Но ако се съди от размерите… доста голям е, явно не е от скоро.

Известно време Стоунър мълча. После каза:

— Колко според вас ми остава?

Джеймисън рече покрусено:

— О, вижте какво, господин Стоунър. — Той опита да се засмее. — Да не избързваме със заключенията. Така де, винаги има шанс… има шанс да е просто тумор, да не е злокачествен. Или… може да са много неща. Просто няма как да знаем със сигурност, докато не…

— Да — прекъсна го Стоунър. — Кога искате да направите операцията?

— Час по-скоро — отговори с облекчение Джеймисън. — До два-три дни.

— Толкова скоро — рече почти разсеяно Стоунър. След това погледна, без да мига, Джеймисън. — Нека ви задам няколко въпроса, докторе. Трябва да ви кажа, че искам да ми отговорите на тях откровено.

Джеймисън кимна.

— Ако е само тумор, който, както казахте, не е злокачествен, има ли някакво значение, ако отложим със седмица-две?