Джон Уилямс - Стоунър

Тя не се доизказа.

Когато Грейс изпи до капка шерито в шишето, се появи и момчето за доставки по домовете, беше дошло с бутилка уиски. Грейс я донесе в кухнята, отвори я с обиграно движение и наля доста голяма доза в чашата от шерито.

Стояха до много късно, докато по прозорците не пропълзя първият сивкав здрач. Грейс не спираше да пие на малки глътки и с напредването на нощта бръчките по лицето й се изгладиха, тя се успокои и подмлади и двамата с баща й поговориха, както не бяха разговаряли от години.

— Предполагам — сподели Грейс, — предполагам, че забременях съвсем преднамерено, въпреки че навремето не го знаех, предполагам, че дори не знаех колко силно искам да се махна оттук, трябваше да се махна. Бог ми е свидетел, знаех как да се предпазвам и да не забременея, освен ако не искам. Всички онези момчета в гимназията и… — Тя се усмихна криво на баща си. — Вие с мама не знаехте, нали?

— Предполагам, че не — призна той.

— Мама искаше да съм популярна и — е, да, бях популярна. Това не значеше нищо, абсолютно нищо.

— Знаех, че си нещастна — рече с усилие Стоунър. — Но и през ум не ми е минавало… така и не съм разбрал…

— Вероятно аз също — каза Грейс. — Не бих могла да знам. Клетият Ед. Накрая той опра пешкира. Използвах го… о, да, той е бащата… но аз го използвах. Беше свястно момче, много срамежливо… направо не се понасяше. Сам се записа доброволец половин година преди задължителната повинност, само и само да се махне. Убих го, така ми се струва, беше много свястно момче, а ние с него дори не се харесвахме особено.

Говориха до късно като стари приятели. И малко по малко Стоунър осъзна, че както е казала и самата Грейс, тя е почти щастлива с отчаянието си, ще живее мирно и кротко и от година на година ще се пропива все повече, за да не вижда в какво нищо се е превърнал животът й. Стоунър се радваше, че дъщеря му има поне това, беше признателен, че тя може да пие.

Годините непосредствено след Втората световна война бяха най-добрите в преподавателската му работа, освен това в някои отношения бяха най-щастливите в живота му. Ветераните от тази война извършиха същински десант в университета и го преобразиха, донесоха качество на живот, каквото преди му липсваше, устрем и вихър, които го направиха съвсем различен. Стоунър работеше по-усърдно от всякога, студентите, странно зрели, бяха изключително сериозни и презираха всичко незначително. Непорочни спрямо модата и обичаите, гледаха на следването така, както Стоунър бе мечтал, подхождаха към него, сякаш е самият живот, а не конкретно средство за постигането на конкретна цел. Стоунър знаеше, че след тези няколко години преподаването никога вече няма да бъде същото, и се отдаде на щастливото състояние на изнемога, за която се надяваше да не свършва никога. Рядко мислеше за миналото или бъдещето, а също за разочарованията и радостите им, бе насочил цялата енергия, на която беше способен, към работата си тук и сега и се надяваше най-после онова, което прави, да се е превърнало в негова отличителна черта.

През тези години рядко бе отклоняван от отдадеността си на работата тук и сега. Понякога, щом дъщеря му се върнеше да погостува в Колумбия така, сякаш се луташе безцелно от стая на стая, го обземаше почти непоносимото чувство за загуба. Грейс щеше да навърши двайсет и пет, а изглеждаше десет години по-възрастна, пиеше неотклонно, без да спира, като човек, изгубил всякаква надежда, и се разбра, че оставя все по-често детето на грижите на баба му и дядо му в Сейнт Луис.

Само веднъж Стоунър получи вести от Катрин Дрискол. През 1949 година, в началото на пролетта от един голям университет в източните щати му изпратиха бюлетина си, където се съобщаваше, че книгата на Катрин е издадена, и бяха добавени няколко думи за авторката. Преподавала в добър хуманитарен колеж в Масачузетс, не била семейна. При първа възможност Стоунър си набави екземпляр от книгата. Когато я взе в ръце, пръстите му сякаш оживяха и затрепериха така, че той едвам я отвори. Отгърна първите няколко страници и видя посвещението: „На У. С.“

Очите му се замъглиха и Стоунър седя дълго, без да се помръдва. След това поклати глава и се върна към книгата — не я остави, докато не я прочете от кора до кора.

Както и очакваше, беше добра. Стилът беше отличен и заложената в нея страст бе прикрита с бистър ясен ум. Стоунър усети, че в онова, което чете, вижда Катрин, и бе изумен колко ясно си я представя дори сега. Най-неочаквано изпита чувството, че Катрин е в съседната стая и той се е разделил с нея преди броени мигове, ръцете му пламтяха, сякаш я бе докосвал. И усещането за загуба, което толкова дълго бе потискал вътре в себе си, бликна като от срутен бент, погълна го и Стоунър се остави да го носи, да го изтласква извън обсега на собствената му воля — не искаше да се спасява. После се усмихна с обич, като на спомен, хрумна му, че наближава шейсетте и би трябвало да е извън властта на такава страст, на такава любов.