Джон Уилямс - Стоунър

Ала знаеше, че още е и винаги ще бъде подвластен на тази любов. Тя лежеше, мощна и ненакърнима, под вцепенението, безразличието, отказа — винаги си беше там. Като млад Стоунър я бе раздавал на воля, без да се замисля, беше я раздавал на знанията, които — преди колко ли години? — му бе разкрил Арчър Слоун, беше я раздавал на Едит в онези първи безразсъдни слепи дни, когато я беше ухажвал и се бе оженил за нея, беше я раздавал и на Катрин така, сякаш не я бе давал никога преди това. По един или друг начин я бе раздавал на всеки миг от живота си и вероятно го бе правил най-пълно, когато не бе и подозирал, че го прави. Това не беше страст на ума или на плътта, това по-скоро бе сила, която включваше и ум, и плът, сякаш именно от тях бе изтъкана любовта, сякаш именно те бяха веществото, от което е направена тя. Тази страст казваше и на жената, и на стиха просто: Виж! Жива съм.

Стоунър не се възприемаше като стар. Сутрин, докато се бръснеше, понякога се взираше в образа си в огледалото и нямаше чувството, че именно той е човекът с лицето, което го гледаше учудено, с ясен поглед като върху гротескна маска, сякаш по някаква неясна причина носи възмутителна дегизировка и стига да поиска, може да махне гъстите бели вежди, вълнистата бяла коса, плътта, увиснала около острите черти, дълбоките бръчки, сложени, за да го състарят.

Знаеше обаче, че нищо не го състарява, че наистина вече е на възраст. През годините след голямата война виждаше колко болни са светът и собствената му страна, виждаше как омразата и мнителността прерастват в лудост, плъзнала като скоротечна болест по цялата земя, виждаше как младежите тръгват на поредната война, как маршируват с готовност към безсмислената си гибел, като в ехо от кошмар. И съжалението и тъгата, които изпитваше, бяха толкова стари, толкова неотделими от възрастта му, че той се чувстваше едва ли не недосегаем.

Годините се изнизваха бързо и Стоунър почти не усещаше как отминават. През пролетта на 1954 година стана на шейсет и три и изведнъж си спомни, че му остава да преподава най-много четири години. Опита се да надзърне отвъд този срок, но не видя нищо, а и нямаше желание да вижда.

Онази есен получи бележка, с която секретарката на Гордън Финч го молеше да се отбие да се види с декана — когато му е удобно. Стоунър беше зает и минаха доста дни, докато намери свободен следобед.

Всеки път, когато се срещаше с Гордън Финч, Стоунър усещаше, че е леко изненадан колко малко е остарял той. Уж беше само една година по-млад от него, а човек трудно можеше да му даде повече от петдесет. Беше съвсем плешив, по едрото му лице нямаше бръчки и то излъчваше едва ли не херувимско здраве, Финч стъпваше напето и през последните години бе започнал да се облича по-спортно, с пъстри ризи, рядко слагаше сако.

Онзи следобед, когато Стоунър отиде да се видят, Гордън Финч изглеждаше притеснен. Двамата поговориха за общи неща, Финч попита как е със здравето Едит и спомена как буквално преди ден жена му Каролайн била казала, че не е зле да се съберат отново. После рече:

— Времето. Господи, как само лети!

Стоунър кимна. Най-неочаквано Финч въздъхна.

— Е — подхвана. — Явно се налага да го обсъдим. Догодина ставаш на… шейсет и пет. Вероятно не е зле да набележим някакъв план.

Стоунър поклати глава.

— Не точно сега. Възнамерявам да се възползвам, разбира се, от правото да работя още две години.

— Така и предполагах — отвърна Финч и се облегна на стола. — Аз пък няма да се възползвам. Остават ми три години и после се махам. Понякога си мисля за нещата, които съм пропуснал, за местата, където не съм бил, и… да го вземат мътните, Бил, животът е твърде кратък. Защо не напуснеш и ти? Помисли с колко време ще…

— Ще се чудя какво да правя с него — отвърна Стоунър. — Така и не се научих да го използвам.

— Стига де — възкликна Финч. — В наши дни, в наше време на шейсет и пет години още си си млад. Разполагаш с време да научиш неща, които…

— Ломакс, нали? Той те притиска.

Финч се усмихна.

— Разбира се. А ти какво очакваше?

Известно време Стоунър мълча. После рече:

— Предай на Ломакс, че съм отказал да го обсъждам с теб. Че от възрастта съм станал много опак и сприхав и не можеш да излезеш на глава с мен. И че се налага да го направи сам.

Финч се засмя и поклати глава.

— За Бога, ще му предам. След толкова години вие двамата може би ще поразхлабите гайките.

Но сблъсъкът не се състоя веднага, а когато дойде през март, в средата на втория семестър, не прие вид, какъвто Стоунър беше очаквал. И този път го помолиха да се яви в кабинета на декана в строго определено време, намекнаха му и че е спешно.