Джон Уилямс - Стоунър

И Стоунър проумя, че наистина не е важно: очите на Грейс бяха вперени някъде зад него, в далечина, която тя не виждаше и която съзерцаваше без любопитство. Стоунър си замълча и остави жена си и дъщеря си да правят планове.

Беше решено, че „младежът“ на Грейс, както го наричаше Едит, сякаш името му беше забранено, ще бъде поканен у тях и те двамата с Едит „ще си поговорят“. Тя организира следобеда така, сякаш е театрално представление, с хора, които се качват на сцената и слизат от нея, че дори и с две-три реплики. Предвиждаше се Стоунър да се извини, Грейс да постои още малко, а после също да се извини, оставяйки Едит и младежа сами — да си поговорят. Предвиждаше се още след половин час Стоунър да се върне, а след него и Грейс, и дотогава всичко да е уточнено.

И стана точно както го беше решила Едит. След време Стоунър щеше да се пита развеселен какво ли си е мислел младият Едуард Фрай, когато е почукал срамежливо на вратата и е бил пуснат в стая, пълна сякаш със заклети врагове. Беше висок, доста едър, с разплуто и леко намусено лице, беше смутен и уплашен, затова пелтечеше и не поглеждаше никого. Преди да излезе от стаята, Стоунър видя, че младежът седи сгърбен на стола с китки върху коленете и поглед, забит в пода, а когато след половин час се върна в стаята, той пак беше в същото положение, сякаш не се беше и помръднал под масирания артилерийски обстрел, на какъвто приличаше бодрото чуруликане на Едит.

Но всичко беше уточнено. С писклив, превзет, но наистина весел глас Едит им съобщи, че „младежът на Грейс“ произхождал от много добро семейство от Сейнт Луис, че баща му бил борсов посредник и по едно или друго време вероятно е сключвал сделки с баща й или най-малкото с банката му, че „младите“ били решили сватбата „да е възможно най-бързо, без излишни формалности“, че и двамата щели да прекъснат следването най-малко за година-две, че щели да живеят в Сейнт Луис, „смяна на пейзажа, ново начало“, че този семестър нямало да могат да си вземат изпитите, понеже точно тогава, в петък, била сватбата, но въпреки това до ваканцията щели да ходят на лекции. И не било ли ужасно мило — въпреки всичко.

Сватбата се състоя в тесния кабинет на един мирови съдия. На церемонията присъстваха само Уилям и Едит, по време на нея жената на съдията, сбръчкана, побеляла и вечно намусена, правеше нещо в кухнята и накрая се появи колкото да се разпише като свидетелка. Следобедът беше студен и мрачен, датата бе 12 декември 1941 година.

Пет дни преди сватбата японците бяха обстрелвали Пърл Харбър и Уилям Стоунър наблюдаваше церемонията със смесени чувства, каквито не беше изпитвал преди. Подобно на мнозина, минали през онова време, беше обзет от нещо, което можеше да определи единствено като вцепенение, макар да знаеше, че е обхванат от чувства, толкова разнопосочни, силни и дълбоки, че човек не може да ги признае дори пред себе си просто защото няма как да живее с тях. Стоунър усещаше обхвата на всеобщата трагедия, усещаше ужас и злочестина, толкова поголовни, че личните трагедии и беди бяха изместени на друга плоскост, но въпреки това бяха засилени от всеобхватността, сред която се разиграваха, точно както един гроб изглежда много по-скръбно, ако се намира сред необятна пустош. С почти сляпо състрадание Стоунър наблюдаваше краткия тъжен сватбен ритуал и колкото и да е странно, се трогна от застиналата, безразлична красота в лицето на дъщеря си и от намусеното отчаяние по лицето на младежа.

След церемонията младите се качиха безрадостно на малкия автомобил на Фрай и поеха към Сейнт Луис, където тепърва им предстоеше да се изправят пред още двама родители и да живеят. След като потеглиха от къщата, Стоунър ги изпрати с поглед — можеше да си представи дъщеря си само като съвсем мъничко момиченце, което навремето е седяло до него в далечна стая и го е гледало вглъбено и радостно, само като прелестно дете, което е умряло отдавна.

Два месеца след сватбата Едуард Фрай се записа доброволец, а решението на Грейс бе да остане до раждането на детето в Сейнт Луис. След половин година Фрай лежеше мъртъв върху плажа на малък остров в Тихия океан — един от многото новобранци, пратени в отчаяно усилие да спрат офанзивата на японците. Детето на Грейс се роди през юни 1942 година, беше момче и тя му даде името на бащата, когото то нямаше да види никога и нямаше да обича.

Когато онзи юни отиде в Сейнт Луис „да помага“, Едит се опита да убеди дъщеря си да се прибере в Колумбия, но тя не искаше и да чуе — имаше малко жилище, малък доход от застраховката на Фрай и нови родители — свекър и свекърва, и изглеждаше щастлива.