Джон Уилямс - Стоунър

Лятото, когато Стоунър бе боледувал, тя бе дванайсетгодишно високо, слабо момиче с нежно лице и коса, по-скоро руса, отколкото червена. През есента, по време на последния мощен щурм на Едит срещу мъжа й, срещу брака й и срещу самата нея и онова, в което смяташе, че се е превърнала, Грейс почти не помръдваше, сякаш усещаше, че и най-малкото движение може да я хвърли в бездна, от която няма да се измъкне. След яростното буйство Едит реши със сигурното безразсъдство, на което бе способна, че Грейс мълчи, защото е нещастна, и че е нещастна, защото не е популярна сред съучениците си. Прехвърли все по-слабата ярост на щурма си срещу Стоунър върху щурм за, както го наричаше, „светския живот“ на Грейс. Още веднъж започна да проявява „интерес“: обличаше дъщеря си ярко, по последната мода, в дрехи на плисета и волани, които само подчертаваха колко е слаба, организираше празненства, свиреше на пиано и настояваше въодушевено всички да танцуват, притискаше Грейс да се усмихва на всички, да говори, да се шегува, да се смее.

Щурмът продължи по-малко от месец, после Едит заряза кампанията и пое на дългото бавно пътешествие към мястото, накъдето като през мъгла се бе запътила. Но за Грейс последиците от щурма бяха обратнопропорционални на неговата продължителност.

След щурма тя прекарваше почти цялото си свободно време сама в своята стая — слушаше малкото радио, което баща й й беше подарил за дванайсетия й рожден ден. Лежеше неподвижно на неоправеното легло или седеше, пак неподвижно, на бюрото и слушаше звуците, които се лееха пискливо от тумбестия грозен инструмент върху нощното шкафче, сякаш гласовете, музиката и смехът, който чуваше, бяха единственото, което е останало от самата нея, и сякаш дори те затихваха и заглъхваха в далечината, извън нейния обсег.

Освен това надебеля. От зимата до тринайсетия си рожден ден качи близо двайсет килограма, лицето й подпухна и изсъхна като превтасало тесто, а крайниците й станаха меки, бавни и спънати. Грейс ядеше почти колкото преди, макар че започна да се тъпче със сладко и винаги държеше в стаята си кутия с бонбони — нещо в нея като че се беше разхлабило, беше омекнало и бе изгубило надежда, сякаш някаква безформеност вътре в нея бе надделяла и се бе отскубнала на свобода, за да убеди сега плътта й да узакони това тъмно тайно съществувание.

Стоунър наблюдаваше това преображение с тъга и тя не се вписваше в безразличието върху лицето, което той показваше на света. Не си позволяваше лесния лукс на вината — при неговия характер и обстоятелствата в живота му с Едит беше безсилен да направи каквото и да било. И тази мисъл изостряше тъгата му така, както не би могла да я изостри вината, от нея любовта към дъщеря му ставаше по-пронизваща и дълбока.

Стоунър знаеше — и както предполагаше, бе разбрал много отдавна, — че Грейс е от рядко срещаните и винаги мили хора с нравствена природа, толкова крехка, че трябва да бъде подхранвана, трябва да получава грижи, за да се прояви. Чужда на света, тя трябваше да живее там, където не можеше да е като у дома си — жадна за нежност и спокойствие, трябваше да се подклажда от безразличието, бездушието и шума. Това беше природа, която дори на странното, враждебно място, където бе принудена да живее, не притежаваше диващината да отбива грубите сили, които й се противопоставяха, и единственото, което можеше да направи, бе да се оттегли в спокойствие, където бе окаяна, малка и притихнало неподвижна.

Когато Грейс беше на седемнайсет години, през първата половина на последния клас в гимназията, я застигна още едно преображение. Природата й сякаш бе намерила скривалище и най-сетне Грейс бе в състояние да представи на света някаква измамна външност. Точно толкова бързо, колкото бе напълняла, тя смъкна килограмите, които бе качила преди три години, и за онези, които я познаваха, това преображение сякаш бе станало с магия и Грейс се бе появила от пашкул във въздух, за който е била създадена. Бе почти хубава, тялото й, което навремето бе твърде слабо, а после изведнъж твърде дебело, сега беше нежно, с крехки крайници, а походката й бе лека и изящна. Красотата й беше ненатрапчива, почти смирена, лицето й бе, кажи-речи, безизразно, като маска, светлосините й очи гледаха направо в теб, без любопитство и без каквито и да било опасения, че можеш да надзърнеш зад тях, гласът й бе много тих, малко глух и тя говореше рядко.

Най-неочаквано стана, по израза на Едит, „популярна“. Често я търсеха по телефона, тя седеше във всекидневната, като кимаше от време на време, отговаряше на гласа тихо и кратко, в мрачните следобеди идваха коли, които я откарваха, анонимна сред виковете и смеха. Понякога Стоунър стоеше на предния прозорец, гледаше как автомобилите отпрашват със скърцащи спирачки и облаци прах и малко се притесняваше, малко се боеше — никога не бе притежавал кола и не се бе научил да шофира.