Джон Уилямс - Стоунър

Стоунър наближаваше петдесетте, но изглеждаше доста години по-стар. Гъста и буйна на младини, косата му бе почти изцяло побеляла, лицето му бе набраздено с дълбоки бръчки, а очите му бяха хлътнали в орбитите, с годините глухотата, появила се лятото, след като той скъса с Катрин Дрискол, се засили, затова, слушаше ли някого, Стоунър наклоняваше главата си на една страна и гледаше вторачено, сякаш изследваше отдалеч странен животински вид, който не можеше да определи.

Глухотата му беше доста странна. Понякога Стоунър не чуваше, когато говореха на него, но често се случваше да чува съвършено ясно прошепнат разговор в шумна стая. Именно благодарение на тази странна глухота научи с времето, че по израза, разпространен в неговата младост, е смятан за „странна университетска птица“.

Така, без да иска, чуваше отново и отново разкрасения разказ как е преподавал на група първокурсници средноанглийски и как Холис Ломакс е капитулирал.

— И когато първокурсниците — общо трийсет и седем на брой, — се явиха на изпита по английски, познайте коя група получи най-високи оценки — подкани без особено желание един млад преподавател по английски на първокурсниците. — То се знае коя. Групата на онова приятелче Стоунър, който им преподаваше средноанглийски. А ние продължаваме да даваме упражнения и да караме по учебника!

Нямаше как Стоунър да не признае, че в очите на младите преподаватели и на студентите от горните курсове, които идваха и си отиваха още преди да е успял да свърже имената им с лицата, той се е превърнал едва ли не в митична фигура, колкото и променлива и многообразна да бе приписваната й роля.

Понякога го изкарваха злодей. Според една от версиите, с които се опитваха да обяснят дългата му вражда с Ломакс, той бил прелъстил, а после и изоставил млада докторантка, към която Ломакс изпитвал чиста почтена страст. Друг път Стоунър беше глупакът: според втора версия за същата вражда не говорел с Ломакс, понеже навремето той отказал да напише препоръка на една от докторантките му. Понякога беше и герой: в окончателната и рядко приемана версия Ломакс мразел Стоунър и той не се издигал в йерархията, понеже преди години бил хванал Ломакс да подсказва на един студент от групата му, когото фаворизирал.

Легендата обаче се определяше най-вече от поведението му в аудиторията. С годините Стоунър ставаше все по-разсеян и в същото време все по-устремен. Започваше лекциите и упражненията плахо и несигурно, но много бързо се потапяше в темата до степен да не забелязва нищо и никого наоколо. Веднъж в заседателната зала, където Стоунър водеше семинара по латинска традиция, бе насрочено заседание на неколцина представители на настоятелството с ректора на университета — Стоунър бе уведомен за заседанието, но беше забравил и водеше семинара на обичайното място и в обичайното време. Някъде по средата на вратата се почука тихо, но Стоунър не забеляза, погълнат от превода на латински текст, който бе свързан с темата и който той правеше направо тук, пред всички. След малко вратата се отвори и вътре на пръсти влезе нисък възпълен мъж на средна възраст с очила без рамки, който потупа леко Стоунър по рамото. Без да го поглежда, той му махна с ръка да не пречи. Мъжът се оттегли, а в коридора, пред отворената врата през шепот се състоя кратко съвещание с още неколцина. Стоунър продължи да си превежда. После в залата влязоха четирима мъже, предвождани от ректора, висок едър мъж с внушителни гърди и червендалесто лице, които спряха като взвод при бюрото на Стоунър. Ректорът се свъси и се прокашля силно. Без да спира, без да прекъсва превода, Стоунър вдигна поглед и каза тихо следващата строфа от стихотворението на ректора и свитата му:

— Марш, марш оттук, проклети гали!

И пак, без да прекъсва, отново извърна очи към книгата и продължи да говори, а през това време четиримата ахнаха и след като отстъпиха назад, се обърнаха и избягаха от залата.

Подхранвана от такива случки, легендата се разрастваше, докато не се появиха анекдоти, които придаваха плът на почти всичко, правено от Стоунър, разрастваше се, докато не достигна и до живота му извън университета. Накрая включи и Едит, която виждаха на университетските мероприятия толкова рядко заедно със Стоунър, че тя се бе превърнала в донякъде мистериозна личност, която се мяркаше като призрак из колективното въображение: мълвеше се, че тайно пиела от мъка, неизяснена и далечна, че умирала бавно от рядка и винаги смъртоносна болест, че била блестяща талантлива художничка, отказала се от кариерата, за да се посвети на Стоунър. По обществени прояви усмивката й озаряваше тясното лице толкова бързо и припряно, очите й блестяха толкова ярко, тя говореше толкова пискливо и несвързано, че всички бяха убедени: външността й прикрива като маска някаква истина, зад фасадата се крие силна личност, в която никой не може да повярва.