Джон Уилямс - Стоунър

След заболяването си и от безразличие, превърнало се в начин на живот, Уилям Стоунър започна да прекарва все повече време в дома, който двамата с Едит бяха купили преди много години. В началото Едит се разстройваше от присъствието му толкова, че все си мълчеше, сякаш недоумяваше. После, щом се увери, че присъствието му следобед подир следобед, вечер подир вечер, неделя след неделя явно ще бъде за постоянно, тя подхвана старата битка с подновена сила. И за най-дребното нещо плачеше жално и обикаляше из стаите, а Стоунър само я поглеждаше безстрастно и промърморваше една-две състрадателни думи. Едит се заключваше в стаята си и не излизаше с часове оттам, а Стоунър готвеше вместо нея и се държеше така, сякаш не е забелязал отсъствието й, когато накрая тя се появяваше бледа, с хлътнали страни и очи. Подиграваше му се с повод и без повод, а Стоунър сякаш не я чуваше, тя крещеше и кълнеше, а той слушаше с любезен интерес. Едит избираше мига, когато Стоунър е погълнат от някоя книга, за да отиде във всекидневната и да заблъска трескаво по пианото, въпреки че иначе свиреше рядко, а когато Стоунър говореше спокойно на дъщеря си, тя се вбесяваше и от двамата или само от някого от тях. А Стоунър гледаше на всичко това — на яростта, на враждата, на крясъците, на зареденото с омраза мълчание, — сякаш то се случваше на двама други души, към които само с усилие на волята може да прояви съвсем повърхностен интерес.

Накрая — уморено, едва ли не с признателност. — Едит прие поражението си. Гневните изблици бяха все по-слаби, докато не станаха повърхностни като интереса на Стоунър към тях, а дългото мълчание се превърна в усамотение, от което Стоунър вече не се учудваше, а не в офанзиви към безразлична позиция.

Когато караше четирийсетата си година, Едит Стоунър бе точно толкова слаба, колкото и като момиче, но със скованост и спънатост, идващи от непреклонната й осанка, от която всяко движение изглеждаше така, сякаш тя го правеше без желание, против волята си. Чертите на лицето й се бяха изострили и тънката бледа кожа се беше опънала върху костите като върху рамка, от което бръчките изглеждаха напрегнати и остри. Едит беше много бледа и си слагаше големи количества пудра и руж така, сякаш всеки ден рисуваше наново чертите си върху бяла маска. Ръцете й под сухата твърда кожа изглеждаха така, сякаш се състояха само от кости, и се движеха неспирно, гънеха се, дърпаха и стискаха и в най-спокойните мигове.

Винаги сдържана, когато навлезе в средната възраст, Едит започна да става все по-отчуждена и разсеяна. След краткото време на последния щурм срещу Стоунър, припламнал като за последно с отчаяна сила, Едит се скиташе като призрак из собствената си усамотеност, място, от което така и не излезе докрай. Започна да си говори сама, тихо и спокойно, сякаш вразумяваше дете, правеше го открито и без да се стеснява, все едно е най-естественото нещо, което може да направи. От произволните артистични начинания, с които се бе занимавала от дъжд на вятър по време на брака си, накрая си избра скулптурата — като „носеща най-голямо удовлетворение“. Ваеше предимно с глина, макар че понякога работеше и с по-мек камък — из цялата къща бяха разпилени бюстове, фигури и композиции. Едит бе първа модернистка: бюстовете, които ваеше, представляваха минималистични сфери, фигурите се свеждаха до буци глина с издължени придатъци, а композициите обединяваха произволно наслагани геометрични фигури — кубове, сфери и пръчки. Понякога, докато минаваше покрай ателието й — стаята, където навремето бе кабинетът му. — Стоунър поспираше и слушаше как жена му работи. Тя си даваше указания, като на дете:

— А сега трябва да сложиш това тук — не много, — тук, точно до малката вдлъбнатинка. О, виж, пада. Не беше достатъчно влажен, нали? Е, можем да го оправим. Още малко вода, и… готово! Видя ли?

Създаде си навика да се обръща към мъжа си и дъщеря си в трето лице, сякаш говореше на друг. Казваше на Стоунър:

— Не е зле Уили да си изпие кафето, вече наближава девет, не е хубаво да закъснява.

Или пък на дъщеря си:

— Грейс наистина не свири достатъчно на пиано. Най-малко по час на ден, за предпочитане по два. Какво ще стане с този талант? Жалко, жалко.

Какво означаваше това отчуждаване за Грейс, Стоунър не знаеше, защото по свой начин тя също се бе затворила в себе си и се бе отчуждила като майка си. Беше си създала навика да мълчи и макар да бе запазила за баща си срамежливата мила усмивка, отказваше да разговаря с него. През лятото, когато баща й се бе разболял, се бе прокрадвала — ако не я наблюдават, — в малката му стаичка, беше сядала и бе гледала заедно с него през прозореца, явно доволна, че са само двамата, но дори тогава бе мълчала и опиташе ли се той да я извади от затвореността й, бе започвала да нервничи.