Джон Уилямс - Стоунър

Стоунър стисна устни и погледна тавана, после се облакъти върху страничните облегалки на креслото, долепи върховете на пръстите си и отпусна брадичка върху палците. Накрая каза решително:

— Не, не смятам, че експериментът е получил възможност да бъде приложен. Предай на Ломакс, че смятам да го провеждам до края на семестъра. Ще го направиш ли вместо мен?

Лицето на Ърхарт беше червено. Той процеди:

— Ще го направя… но си представям… сигурен съм, че господин Ломакс ще бъде изключително… разочарован. Наистина изключително разочарован.

Стоунър каза:

— О, в началото може и да е разочарован. Но ще го преглътне. Сигурен съм, че господин Ломакс едва ли възнамерява да оспорва начина, по който един старши асистент е сметнал за уместно да преподава на студентите си. Може и да не е съгласен с преценката на преподавателя, но ще бъде крайно неетично да се опитва да налага собственото си мнение… и между другото, малко опасно. Не си ли съгласен?

Ърхарт взе лулата, стисна я за чашката и я загледа трескаво.

— Ще кажа на господин Ломакс какво е решението ти.

— Ще ти бъда признателен — отвърна Стоунър. Стана от креслото, отиде при вратата, поспря, сякаш се е сетил нещо, и се обърна към Ърхарт. Подметна нехайно: — О, и още нещо. От известно време мисля за следващия семестър. Ако експериментът се окаже сполучлив, следващия семестър вероятно ще опитам още нещо. Обмислям възможността да засегна някои от въпросите на композицията, като разгледам начина, по който класическата и средновековната латинска традиция са се съхранили в някои от пиесите на Шекспир. Може би звучи доста специализирано, но си мисля, че мога да го сведа до работно равнище. Защо не предадеш на Ломакс какво ми е хрумнало — помоли го да го обмисли. След няколко седмици ние с теб бихме могли да…

Ърхарт се сгърби на стола. Пусна лулата върху масата и каза уморено:

— Добре, Бил. Ще му предам. Ще… благодаря, че намина.

Стоунър кимна. Отвори вратата, излезе, затвори я внимателно след себе си и прекоси дългото помещение. Когато един от младите преподаватели го погледна с въпрос в очите, той му намигна, кимна и — най-после — си позволи да се усмихне.

Отиде в кабинета си, седна на бюрото и зачака, като гледаше през отворената врата. След няколко минути чу как по-нататък по коридора се затръшва врата, чу неравномерните стъпки и видя как Ломакс минава покрай кабинета му възможно най-бързо — доколкото му позволяваше куцането.

Стоунър не се помръдна, продължи да бди. След половин час чу как Ломакс се качва бавно, тътрузейки крака, по стълбището и го видя как минава още веднъж покрай кабинета му. Изчака, докато вратата по-нататък се затвори, после си кимна, стана от стола и се прибра.

След няколко седмици научи не от друг, а от самия Финч какво се е разиграло онзи следобед, когато Ломакс нахълтал с гръм и трясък в кабинета му. Оплакал се горчиво от поведението на Стоунър, описал как преподава на първокурсниците неща за последните курсове, изучаващи средноанглийска литература, и поискал Финч да наложи дисциплинарни мерки. Известно време двамата мълчали. Финч понечил да заговори, но взел, че прихнал. Смял се дълго, като от време на време се мъчел да каже нещо, но пак прихвал. Накрая се успокоил, извинил се на Ломакс за изблика и казал:

— Притиснал те е до стената, Холи, толкова ли не виждаш? Няма да се предаде и ти не можеш да направиш абсолютно нищо. Искаш аз да ти свърша мръсната работа, така ли? Как според теб ще изглежда това: декан да се бърка и да проучва как един от най-заслужилите преподаватели в катедрата обучава групите си, при това да се бърка по настояване не на друг, а на ръководителя на катедрата? Не, драги ми господине. Сам си вади кестените от огъня — както умееш. Но нямаш голям избор, нали?

Половин месец след този разговор Стоунър получи от кабинета на Ломакс паметна записка, с която го уведомяваха, че програмата му за следващия семестър е променена, че се предвижда той отново да поеме семинара по латинска традиция и ренесансова литература за докторанти, курса по средноанглийски език и литература за студентите последен курс и докторантите, курса по обща литература за второкурсниците и само една група първокурсници, на които да преподава композиция.

Това беше своеобразна победа, но до края Стоунър щеше да се отнася към нея развеселено и презрително, сякаш тази победа е извоювана само от скука и безразличие.

И това беше една от легендите, които започнаха да прикачват към името му, легенди, които от година на година ставаха по-подробни и сложни и като митовете прерастваха от личните факти в ритуални истини.