Джон Уилямс - Стоунър

Колегите му, особено по-младите, го смятаха за „отдаден“ преподавател, понятие, което употребяваха къде със завист, къде с презрение, за човек, когото тази отдаденост е заслепила за всичко извън аудиторията или в най-добрия случай, извън университета. Взимаха го малко и на подбив: след поредното заседание на катедрата, на което Стоунър разказа без заобикалки как напоследък експериментирал с преподаването на граматиката, един млад преподавател подметна, че „за него съвкуплението се ограничава с глаголите“, и бе изненадан колко много са се смели и как многозначително са се споглеждали някои от по-възрастните мъже.

Но Уилям Стоунър познаваше света по начин, който малцина сред по-младите му колеги можеха да разберат. Дълбоко в него, отвъд паметта, се бе загнездило познанието за несгодите, за глада, лишенията и болката. Стоунър се сещаше рядко за ранните си години във фермата в Бунвил, но въпреки това през цялото време съвсем близо до съзнанието му бе кървавото познание на неговото наследство, предадено му от предци, чийто живот е бил труден, белязан от тъма и стоицизъм и които са споделяли етиката да посрещат потисническия свят с лица, безизразни, твърди и мрачни.

И макар да гледаше с привидно безразличие на времето, в което живееше, Стоунър осъзнаваше до какво се свежда то. През това десетилетие, когато лицата на мнозина мъже откриваха постоянна намусеност и твърдост, сякаш надзъртаха в бездна, Уилям Стоунър, за когото това изражение бе познато като въздуха, в който се движеше, различаваше признаците на поголовно отчаяние, познати му още от дете. Виждаше как добри хора пропадат, спускат се бавно към безнадеждността, прекършени, както бе прекършена мечтата им за сносен живот, виждаше ги как обикалят безцелно по улиците с очи, празни като парчета натрошено стъкло, виждаше ги как се качват към задни врати с горчивата гордост на мъже, тръгнали към лобното си място, и просят хляб, който да им позволи да просят отново, виждаше мъже, които навремето бяха стъпвали напето, достойно, а сега го гледаха със завист и омраза заради окаяната сигурност на човек на постоянен щат в учреждение, което надали щеше да се разори. Не изразяваше на глас онова, което знаеше за всеобщото нещастие, но това познание го трогваше и го променяше по начини, скрити надълбоко от очите на другите, и всеки миг от живота му бе белязан от сподавената тъга, породена от тези повсеместни изпитания.

Знаеше, освен това за събитията в Европа, които възприемаше като далечен кошмар, и през юли 1936 година, когато Франко се вдигна на бунт срещу испанското правителство и Хитлер разпали от този бунт цяла война, подобно на мнозина други, Стоунър загледа с погнуса как кошмарът напуска съня и тръгва по света. Онази година след началото на семестъра по-младите преподаватели не можеха да говорят за почти нищо друго, мнозина огласиха намерението си да се запишат доброволци и да се бият на страната на лоялистите или да карат линейки. Към края на първия семестър вече имаше такива, които бяха направили тази стъпка и напуснаха в суматохата университета. Стоунър си спомни за Дейв Мастърс и старата загуба го връхлетя с подновена сила, спомни си и за Арчър Слоун и как преди близо двайсет години мъката бавно е пропълзяла по присмехулното му лице, а разяждащото отчаяние е разтворило твърдата сърцевина — помисли си още и че сега, макар и не в такава степен, знае какво е да усещаш опустошението, което Слоун е предчувствал. Виждаше годините, разпрострели се пред него, и знаеше, че най-лошото тепърва предстои.

Подобно на Арчър Слоун, и той осъзна колко е безполезно и опустошително да се обвързваш изцяло с безразсъдните тъмни сили, тласкащи света към неизвестен край — както бе направил и Арчър Слоун, Стоунър се поотдръпна леко от състраданието и любовта и затова не бе повлечен от надвисналата вихрушка. Както и в други мигове на криза и отчаяние, пак се обърна към предпазливата вяра в университета като институция. Каза си, че не е много, но знаеше, че това е всичко, което има.

През лятото на 1937 година усети нов прилив на предишната страст към учението и изследването и с любопитната безплътна напористост на учения, която не е присъща само на младостта или само на възрастта, се върна към единствения живот, който не го беше предал. Установи, че дори в отчаянието си не се е отдалечил много от този живот.

Онази есен програмата му беше особено тежка. Упражненията по композиция с четирите групи първокурсници бяха разхвърляни в най-различни часове шест дни от седмицата. През всички години, откакто беше ръководител на катедрата, Ломакс не бе пропуснал случай да даде на Стоунър програма, от каквато би възроптал и току-що постъпил млад преподавател.