Джон Уилямс - Стоунър

Живееха в свят на полусветлина, в който внасяха по-доброто от себе си, така че след известно време външният свят, където хората ходеха и говореха, където имаше промяна и постоянно движение, им се струваше измамен и лъжлив. Дните им бяха рязко разделени между тези два свята и им се струваше естествено да живеят така.

През месеците в края на зимата и началото на пролетта намериха заедно спокойствие, каквото преди нямаха. И докато външният свят стесняваше обръча около тях, те не забелязваха толкова силно присъствието му, а щастието им беше такова, че не изпитваха нужда да говорят помежду си и дори да мислят за него. В тясното сумрачно жилище на Катрин, скрито като пещера под огромната стара къща, имаха чувството, че напускат времето, за да се озоват в открита от самите тях извънвремева вселена.

После, един ден в края на април, Гордън Финч пак повика Стоунър в кабинета си и той слезе долу, скован от мисълта, с която не искаше да си признае, че е наясно.

Онова, което се беше случило, бе класически просто, нещо, което Стоунър би трябвало да предвиди, а не го беше направил.

— Ломакс — каза Финч. — Този негодник е научил отнякъде и сега не иска да миряса.

Стоунър кимна.

— Трябваше да се досетя. Трябваше да го очаквам. Как мислиш, има ли смисъл да говоря с него?

Финч поклати глава, прекоси кабинета и застана при прозореца. Слънцето на ранния следобед освети лицето му, което лъщеше от пот. Той каза уморено:

— Ти, Бил, не разбираш. Ломакс не играе така. Никой дори не е споменавал името ти. Удря чрез малката Дрискол.

— Какво, какво? — попита неразбиращо Стоунър.

— Направо да му се възхитиш — продължи Финч. — Някак си е разбрал, че знам. Та идва вчера и уж между другото ми заявява, че нямал избор, трябвало да уволни малката Дрискол, след това ме предупреди, че може да се вдигне пушилка.

— Не — каза Стоунър.

Стисна тапицираните с кожа странични облегалки на креслото така, че чак го заболяха дланите.

Финч продължи:

— Ако се вярва на Ломакс, имало оплаквания главно от студенти, а също от хора от града. В жилището й по всяко време на денонощието влизали и излизали мъже — крещящ случай на неморално поведение, ей такива неща. О, направи го красиво, нямал лични възражения, всъщност по-скоро се възхищавал на момичето, — но трябвало да мисли за доброто име на катедрата и на университета. Поразсъждавахме как волю-неволю трябва да се съобразяваме с еснафските представи за морал, стигнахме до общото мнение, че науката трябва да е убежище за всеки, вдигнал се срещу протестантската етика, и заключихме, че реално погледнато, сме безпомощни. Каза, че се надявал до края на семестъра да остави нещата както са, но че се съмнявал дали ще успее. И през цялото време този негодник беше наясно, че разбирам много добре за какво става въпрос.

На гърлото на Стоунър заседна буца и той не успя да каже нищо. Преглътна два пъти и си пробва гласа — беше глух, не трептеше.

— Пределно ясно е, разбира се, какво иска.

— Опасявам се, че е така — съгласи се Финч.

— Знаех, че ме мрази — продължи Стоунър, сякаш е някъде далеч. — Но никога не съм си давал сметка, и през ум не ми е минавало, че…

— На мен също — каза Финч. Върна се при бюрото и седна тежко. — А аз не мога да направя нищо, Бил. Безпомощен съм. Ако Ломакс иска оплакали се, те ще се появят, ако иска свидетели, те също ще се появят. Има доста поклонници, знаеш го. И ако ректорът разбере отнякъде…

Той поклати глава.

— Какво според теб ще се случи, ако откажа да напусна? Ако просто откажем да бъдем сплашвани?

— Той ще разпъне на кръст момичето — отсече Финч. — И уж случайно ще бъдеш забъркан и ти. Чиста работа.

— В такъв случай явно не може да се направи нищо — каза Стоунър.

— Бил — рече Финч, после замълча. Отпусна глава върху стиснатите си юмруци. Каза глухо: — Има шанс. Един-единствен. Струва ми се, че ще успея да го държа далеч от теб… стига малката Дрискол да…

— Не — каза Стоунър. — Не мисля, че мога да го направя. В буквалния смисъл на думата не мога.

— По дяволите! — В гласа на Финч се долавяше мъка. — Той разчита точно на това! Помисли само. Какво ще направиш ти? Сега сме април, почти май, каква работа ще намериш по това време на годината… ако изобщо намериш?

— Не знам — отговори Стоунър. — Нещо…

— Ами Едит? Нима мислиш, че ще се предаде, че ще се разведе, без да окаже съпротива? Ами Грейс? Какво ще й причиниш в този град, ако просто се вдигнеш и заминеш? Ами Катрин? Как ще живеете? Какво ще стане и с двамата?