Джон Уилямс - Стоунър

Въпреки студа почти всеки ден се разхождаха в гората. Зеленикавочерни на фона на снега, огромните борове се извисяваха тежко към бледосиньото небе без нито едно облаче по него, от време на време от някой клон с пукот се плъзгаше пряспа, която засилваше тишината наоколо, пак от време на време се обаждаше самотна птица и цвъркотът й засилваше усамотението, сред което вървяха. Веднъж видяха кошута, слязла от по-високите планини да търси храна. Лъскава и жълтеникавокафява, тя се открояваше на фона на рязко очертаните тъмни борове и бял сняг. Когато беше на петдесетина метра от тях, кошутата ги погледна, вдигнала предпазливо предна лапка над снега, малките й уши бяха щръкнали напред, а кафявите й очи бяха съвсем кръгли и невероятно нежни. Никой не се помръдна. Нежната муцунка на кошутата се наклони на една страна, сякаш тя ги гледаше с любезен въпрос, после се обърна, без да бърза, и се отдалечи, като вдигаше тънки крака от снега и ги слагаше точно където трябва с едва доловимо скърцане.

Следобед ходеха в сградата с рецепцията, която служеше и за общ магазин и гостилница на селото. Там пиеха кафе, разговаряха, с който се е отбил и понякога си купуваха разни неща — вечеряха винаги в бунгалото.

Вечерно време се случваше да палят газеника и да четат, по-често обаче седяха на сгънатите одеяла пред камината, разговаряха или мълчаха и наблюдаваха как пламъците си играят палаво по цепениците, наблюдаваха и как отражението играе по лицата им.

Една вечер — вече наближаваше краят на времето, отредено им да прекарат заедно, Катрин каза тихо, почти разсеяно:

— И нищо друго да нямаме, ще имаме тази седмица, Бил. Детински ли ти звучи?

— Няма значение как звучи — отвърна Стоунър. После кимна. — Така е.

— В такъв случай ще го кажа — допълни Катрин. — Ще имаме тази седмица.

Последната сутрин Катрин подреди и почисти бавно и старателно в бунгалото. Свали венчалната халка, която си беше сложила, и я пъхна в процепа между стената и камината. Усмихна се срамежливо.

— Исках да оставя тук нещо наше — каза, — нещо, за което ще знам, че ще си стои тук, докато го има бунгалото. Сигурно е смешно.

Стоунър не можеше да й отговори. Хвана я за ръката и двамата излязоха от бунгалото, а после тръгнаха през преспите към хижата с рецепцията — там автобусът щеше да ги вземе, за да ги откара в Колумбия.

Един следобед в края на февруари, няколко дни след началото на втория семестър секретарката на Гордън Финч се обади по телефона на Стоунър, за да му каже, че деканът би искал да поговори с него и пита дали му е удобно да намине днес следобед или утре сутринта. Стоунър й обеща да отиде — и след като затвори, цяла минута седя с ръка върху слушалката. После въздъхна, кимна си и слезе долу в кабинета на Финч.

Той беше по риза, с разхлабена вратовръзка, беше се облегнал на въртящия се стол и бе сключил пръсти отзад на тила си. Когато Стоунър влезе в стаята, му кимна сърдечно и махна с ръка към тапицираното с кожа кресло, сложено под ъгъл спрямо бюрото.

— Отпусни се, Бил. Как си?

Стоунър кимна.

— Добре.

— Занятията отварят ли ти много работа?

Стоунър отвърна студено:

— В разумни граници. Програмата ми е запълнена.

— Знам — каза Финч и поклати глава. — Наясно си, че там не мога да се бъркам. Но е ужасно жалко.

— Няма страшно — рече малко припряно Стоунър.

— И така. — Както седеше, Финч изправи гръб и сключи пръсти върху бюрото отпред. — В това посещение, Бил, няма нищо официално. Просто исках да си побъбрим малко.

Настъпи дълго мълчание. Стоунър рече предпазливо:

— Какво има, Гордън?

Финч въздъхна, после каза внезапно:

— Добре де. Сега ти говоря като приятел. Плъзнали са мълви. Не е нещо, на което като декан трябва да обърна внимание, но… е, понякога мога и да обърна и си казах, че трябва да поговоря с теб… отчети, като приятел, — докато нещата не са станали по-сериозни.

Стоунър кимна.

— Какви мълви?

— О, по дяволите, Бил. За теб и за онова момиче, Дрискол. Знаеш.

— Да — каза Стоунър. — Знам. Но ми е интересно докъде са стигнали.

— Засега не много далеч. Намеци, подмятания, такива неща.

— Ясно — рече Стоунър. — Не знам какво мога да направя.

Финч сгъна внимателно лист хартия.

— Сериозно ли е, Бил?

Стоунър кимна и погледна през прозореца.

— Опасявам се, че е сериозно.

— Какво ще правиш?

— Не знам.

Най-неочаквано Финч намачка с все сила листа, който бе сгънал толкова прилежно, и го метна в кошчето за отпадъци. Каза: