Джон Уилямс - Стоунър

Стоунър почти си представи този мъгляв младеж без лице и без име, стъписването му се превърна в тъга и на него като цяло му дожаля за непознатото момче — от объркване и огорчение с неясни причини то беше отхвърлило онова, което сега притежаваше той.

В сънената леност, която ги обземаше след любенето, Стоунър понякога лежеше и имаше чувството, че го залива бавен тих поток от усещания и мудни мисли, и в този поток все не можеше да разбере дали говори на глас, или просто разпознава думите, до които в крайна сметка се свеждаха усещанията и мислите.

Мечтаеше за съвършенства, за светове, където двамата могат да са заедно през цялото време, и бе на път да повярва, че мечтите му са осъществими. „Какво ли ще бъде, ако…“, казваше, а после описваше възможност, едва ли кой знае колко по-привлекателна от света, в който живееха. И двамата споделяха неизречената мисъл, че възможностите, които си представят и които описват, са проявление на любовта и тържество на живота, който сега живееха заедно.

А никой от тях всъщност не си беше представял живота, който живееха заедно. От желанието преминаха към страстта, а от нея — към чувствеността, която миг след миг се обновяваше.

— Страст и знания — каза веднъж Катрин. — Всъщност друго няма, нали?

На Стоунър му се стори, че е точно така и че това е едно от нещата, които е научил.

Защото съвместният им живот от онова лято не беше само любене и разговори. Те се научиха да бъдат заедно, без да разговарят, създадоха си навика да почиват; Стоунър носеше в жилището на Катрин книги, които оставяше там, докато накрая се наложи да сложат още една библиотека. В дните, които прекарваха заедно, Стоунър установи, че се връща към изследвания, които е изоставил, а Катрин продължи да работи по книгата, която щеше да представи като дисертация. Часове наред седеше на мъничкото бюро при стената и навела глава, четеше съсредоточено и напрегнато книги и записки, а тънкото й бледо вратле се подаваше, извито и грациозно, от тъмносиния пеньоар, който тя обикновено носеше, докато Стоунър седеше отпуснато на креслото или също тъй съсредоточено лежеше на кревата.

Случваше се да вдигнат очи, да се усмихнат един на друг и да продължат да четат, понякога Стоунър откъсваше поглед от книгата и се любуваше на изящно извития гръб на Катрин и на тънкото вратле с неизменния кичур коса, паднал върху него. После като спокойствие го обземаше бавно леко желание, той се надигаше от леглото и след като застанеше зад Катрин, отпускаше едва-едва ръце върху раменете й. Тя изправяше гръб и слагаше глава върху гърдите му, а Стоунър плъзваше длани под свободно падащия пеньоар и докосваше нежно гърдите й. После двамата се любеха и известно време лежаха неподвижно, след което се връщаха към работата, сякаш любовта и ученето са един процес.

Такава бе една от особеностите на онова, което наричаха „наложено мнение“, и те я усвоиха онова лято. Бяха възпитани в традиция, която по един или друг начин им казваше, че животът на ума и животът на сетивата са нещо обособено и всъщност взаимно изключващо се — двамата бяха смятали, без дори да се замислят, че едното трябва да бъде предпочетено за сметка на другото. И през ум не им беше минавало, че първото може да засилва второто, и тъй като въплъщението предхождаше осъзнаването на истината, им се струваше, че това откритие принадлежи единствено на тях. Започнаха да събират тези особености на „наложеното мнение“ и да ги трупат като съкровища, това помагаше да се откъснат от света, който даваше такива мнения, помагаше и да се сближат по недоловим, но трогателен начин.

Имаше обаче още една особеност, която Стоунър осъзна и за която не отвори дума пред Катрин. Тя беше свързана с отношенията с жена му и дъщеря му.

Според „наложеното мнение“ тези отношения трябваше да се влошават все повече заради, както би я определило това наложено мнение, „тайната им любовна връзка“, която се задълбочаваше. Но това не се случи. Обратното, отношенията се подобряваха все повече. Все по-дългите отсъствия на Стоунър от онова, което той и досега бе принуден да нарича свой „дом“, сякаш го сближаваха и с Едит, и с Грейс до степен, каквато Стоунър не помнеше от години. Той започна да изпитва към Едит странно приятелско чувство, което се доближаваше до обичта, и от време на време двамата дори разговаряха ей така, за нищо. Онова лято тя даже почисти остъклената веранда, повика да поправят щетите, нанесени от стихиите, и сложи там тясно легло, така че на Стоунър вече не му се налагаше да спи на канапето в дневната.