Джон Уилямс - Стоунър

И така той изживя своята любов.

Осъзна постепенно чувството си към Катрин Дрискол. Хвана се, че си търси поводи да ходи следобед в жилището й: хрумваше му заглавието на някоя книга или статия, той си го записваше и правеше всичко възможно да не вижда Катрин из коридорите на Джеси Хол, за да се отбие при нея следобед и да й го каже, да пийне кафе и да поговори. Веднъж прекара половин ден в библиотеката, за да търси препратка, която щеше да подсили един момент във втората глава на дисертацията, сторил му се съмнителен, друг път преписа прилежно част от малко известен латински ръкопис, от който библиотеката притежаваше фотокопие, и заради това прекара няколко следобеда при Катрин — помагаше й с превода.

През времето, когато бяха заедно, Катрин Дрискол беше любезна, приятелски настроена и сдържана, дълбоко в себе си беше признателна за часовете и интереса, които Стоунър посвещаваше на работата й, и се надяваше да не го задържа и отклонява от по-важни неща. На Стоунър не му хрумваше, че Катрин може да го възприема като друго, освен като проявяващ интерес преподавател, на когото се възхищава и чиято помощ, макар и приятелска, прекрачва границите на задълженията му. Стоунър се възприемаше като донякъде нелепа личност, към която някой може да проявява само безличен интерес, и след като призна пред себе си какво изпитва към Катрин Дрискол, внимаваше отчаяно да не покаже чувствата си по начин, по който може да бъде лесно разкрит.

Повече от месец се отбиваше по два-три пъти на седмица у Катрин, но не стоеше повече от два часа — притесняваше се да не би тя да започне да се дразни от честата му поява, затова внимаваше да идва само когато беше сигурен, че наистина ще й помогне в работата й. Мрачно развеселен, си даде сметка, че се готви за посещенията си при нея точно толкова прилежно, както и за лекциите, и си казваше, че това е достатъчно, че ще се задоволи само да я види и да говори с нея, докато тя търпи присъствието му.

Но колкото и да внимаваше и да се стараеше, следобедите, прекарани заедно, ставаха все по-напрегнати. Случваше се дълго време двамата да не знаят какво да кажат, отпиваха от кафето, гледаха встрани, изричаха с плахи, сдържани гласове: „Ами…“, и си намираха причини да се движат неспокойно из стаята, за да са по-далеч един от друг. С тъга, за която не бе очаквал да е толкова силна, Стоунър си мислеше, че посещенията му вече обременяват Катрин и че тя не му го казва само от любезност. Знаеше, че ще му се наложи да го направи, и взе решението да се отдалечи от Катрин, но постепенно, така, че тя да не разбере, че е усетил колко е неспокойна, все едно не може да й помогне повече.

Следващата седмица се отби само веднъж, а по-следващата не отиде изобщо. Не бе очаквал, че ще води такава вътрешна борба: следобед, докато седеше в кабинета си, се налагаше едва ли не физически да се сдържа да не става от бюрото, да не хуква навън към жилището на Катрин. Един-два пъти я видя отдалеч, в коридорите — тя бързаше за лекции, затова той се обърна и се отправи в другата посока, за да не им се налага да се срещат.

След известно време го обзе някакво вцепенение и Стоунър си каза, че няма страшно, до няколко дни ще бъде в състояние да вижда Катрин по коридорите, да й кима и да се усмихва, дори да я поспре за малко и да я пита как върви дисертацията.

После един следобед, докато прибираше пощата си в централната сграда, чу как един млад преподавател споменава на друг, че Катрин Дрискол е болна и от два дни не води занятия. И вцепенението се изпари — той усети в гърдите си остра болка, а решителността и силната воля го напуснаха. Забърза към кабинета си и там, след като огледа отчаяно библиотеката, избра една книга и отново излезе. Докато стигне в жилището на Катрин Дрискол, се беше задъхал, затова се наложи да почака малко пред вратата й. Сложи си на лицето усмивка, за която се надяваше да е нехайна, и почука.

Катрин бе дори по-бледа от обикновено, под очите й се тъмнееха сенки, тя беше облечена в тъмносин пеньоар и косата й бе прибрана строго назад.

Стоунър усети, че говори нервно и глупаво, но не бе в състояние да спре потока от думи.

— Здравей — рече бодро, — чух, че си болна, и реших да намина да видя как си, нося ти книга, която може би ще ти свърши работа, добре ли си? Не искам да…

Слушаше как звуците се леят от скованата му усмивка и не можеше да се сдържи и да не се взре търсещо в лицето й.

Когато накрая млъкна, Катрин се дръпна от вратата и промълви: