Джон Уилямс - Стоунър

Онази година и особено през зимните месеци усети, че се връща все по-често и често към това състояние на призрачност — сякаш, стига да пожелаеше, можеше да извади съзнанието си от тялото, което го вместваше в себе си, и да се наблюдава, все едно е странно познат чужд човек, правещ странно познатите неща, които и той бе длъжен да прави. Това беше раздвояване, каквото не бе усещал никога дотогава, и знаеше, че би трябвало да се притесни, но бе вцепенен и не можеше да се убеди, че е важно. Беше на четирийсет и две години и не виждаше пред себе си нищо, на което да му се иска да се порадва, и почти нищо зад себе си, което да изпитва желание да си спомня.

Караше четирийсет и третата си година, а беше почти толкова строен, както на младини, когато, замаян и възхитен, бе влязъл за пръв път в университетското градче, което и досега не бе загубило докрай въздействието си върху него. От година на година се сгърбваше все повече и се беше научил да забавя движенията си, така че наследената от дълбоката провинция спънатост и непохватност на ръце и крака да изглеждат преднамерени, а не вродени. С времето дългото му лице се беше отпуснало и макар плътта и досега да беше като щавена кожа, тя вече не бе толкова опъната върху изпъкналите скули, беше набраздена от тънки бръчки около очите и устата. Все още ясни, със силно зрение, сивите му очи бяха хлътнали по-надълбоко в лицето и бдителната прозорливост вече бе поприкрита, косата му, навремето светлокестенява, бе потъмняла, въпреки че тук-там по слепоочията се бяха появили прошарени кичури. Стоунър не мислеше често за годините, не съжаляваше, че отминават, но видеше ли лицето си в огледалото, доближеше ли се до отражението си в някоя от остъклените входни врати на Джеси Хол, забелязваше, леко стъписан, промените, настъпили в него.

Късно един следобед в началото на пролетта седеше сам в кабинета си. На бюрото лежеше купчина писмени работи на първокурсници, той държеше една в ръката си, но не я гледаше. Както правеше често напоследък, погледна през прозореца към онази част от университетското градче, която се виждаше от кабинета му. Беше ясно и сянката, хвърляна от Джеси Хол, беше припълзяла направо пред очите му близо до основата на петте колони, издигнали се в мощно самотно великолепие в средата на правоъгълния двор. Там, където на двора падаше сянка, той бе кафеникавосив, отвъд ръба на сянката зимната трева беше жълтеникава, покрита с трепкащ пласт от възможно най-светлото зелено. До приличните на паяжина черни следи на увивните растения мраморните колони бяха бляскаво бели и Стоунър си помисли, че скоро сянката ще пропълзи по тях и основата ще потъмнее, а после нагоре ще пропълзи и мракът — бавно, сетне по-бързо, докато… Той усети, че зад него стои някой.

Обърна се на стола и вдигна поглед. Беше Катрин Дрискол, младата преподавателка, която предната година бе присъствала на семинара му. Бяха се срещали понякога из коридорите и си бяха кимали, но оттогава всъщност не бяха разговаряли. Стоунър усети, че е леко подразнен от този сблъсък — не искаше да му се напомня за семинара и какво е последвало от него. Изтика назад стола и се изправи непохватно.

— Госпожице Дрискол — рече мрачно и показа с ръка стола при бюрото.

Тя задържа за малко погледа си върху него, очите й бяха големи и тъмни и Стоунър си помисли, че лицето й е изключително бледо. Катрин понаведе глава и след като се отдръпна, седна на стола, който Стоунър й бе показал с бегло движение.

Той също седна отново и за миг се взря в нея, без всъщност да я вижда. После усети, че такова отношение може да бъде изтълкувано като грубост, и се опита да се усмихне, сетне промърмори по инерция някакъв въпрос за занятията й — колкото да не е без никак.

Катрин заговори внезапно:

— Веднъж… веднъж казахте, че имате желание да прегледате дисертацията ми — дали съм я започнала добре.

— Да — потвърди Стоунър и кимна. — Струва ми се, че казах такова нещо. Разбира се.

Едва тогава забеляза, че тя стиска върху скута си папка.

— Стига да не сте зает, разбира се — рече плахо Катрин.

— Изобщо не съм зает — отвърна Стоунър, като се постара да вложи в гласа си поне малко плам. — Извинявайте. Не исках да прозвучи разсеяно.

Тя вдигна колебливо папката и му я подаде. Стоунър я взе така, сякаш да провери колко тежи, и се усмихна на Катрин.

— Мислех, че сте напреднали повече — рече.

— Бях напреднала — отговори Катрин. — Но започнах наново. Възприех нов подход и… и ще бъда признателна, ако ми кажете какво мислите.