Джон Уилямс - Стоунър

През 1932 година, няколко седмици след началото на есенния семестър, на Уилям Стоунър вече му беше ясно, че не е успял в битката си да не допуска Чарлс Уокър до програмата по английски език и литература за докторанти. След лятната ваканция Уокър се завърна в университетското градче така, сякаш излизаше победоносно на арена, а щом видя в коридорите на Джеси Хол Стоунър, наклони иронично глава, все едно му кима, и му се ухили злобно. Стоунър научи от Джим Холанд, че деканът Ръдърфорд е решил да не обявява веднага резултатите от гласуването от миналата година и накрая е било решено Уокър да бъде допуснат на поправителен на устните изпити, провеждани от хора, които е избрал ръководителят на катедрата.

Значи битката беше приключила и Стоунър бе готов да се признае за победен, но стълкновенията не свършиха. Срещнеше ли по коридорите, на съвети на катедрата или на светски прояви Ломакс, Стоунър му говореше както преди, сякаш между тях не се е случило нищо. Ломакс обаче не отговаряше на поздравите му, гледаше го студено или се извръщаше, сякаш за да каже, че не може да бъде умилостивен.

Веднъж в края на есента Стоунър влезе нехайно в кабинета на Ломакс и стоя до бюрото му няколко минути, докато накрая той го погледна без желание, студено, със стиснати устни.

След като разбра, че Ломакс няма да заговори пръв, Стоунър рече плахо:

— Виж какво, Холи, било, каквото било. Не може ли просто да го забравим?

Ломакс го изгледа. Стоунър продължи:

— Имахме разногласия, но това не е нещо необичайно. Преди бяхме приятели, не виждам причина да…

— Никога не сме били приятели — натърти Ломакс.

— Добре, не сме били — каза Стоунър. — Но поне се разбирахме. Нека запазим различията, но за бога, не е нужно да ги излагаме на показ. Дори студентите започват да забелязват.

— Нека забележат — отвърна горчиво Ломакс, — нали кариерата на един от тях за малко да бъде провалена. Блестящ студент, чието единствено престъпление бяха неговото въображение, плам и почтеност, тласнали го към конфликт с теб… — а също, защо да го премълчавам, един злочест физически недъг, който у нормален човек би събудил само състрадание. — В здравата, дясната ръка Ломакс държеше молив и той трепереше пред него — почти ужасен, Стоунър разбра, че Ломакс е необратимо, стряскащо искрен. — Не — продължи разгорещено той, — няма как да ти простя това.

Стоунър се постара гласът му да не звучи сковано.

— Тук не става въпрос да ми прощаваш. Тук става въпрос просто да се държим така, че да не притесняваме студентите и другите преподаватели от катедрата.

— Ще бъда много откровен с теб, Стоунър — рече Ломакс. Гневът му бе позатихнал и гласът му беше спокоен, делови. — Според мен ти не си годен за преподавател, никой не е годен, ако предразсъдъците му надделяват над дарбите и знанията. Стига да имах власт, вероятно би трябвало да те уволня, но както знаем и двамата, нямам такава власт. Ние… ти си защитен от правилника за щатни преподаватели. Трябва да го приема. Но не съм длъжен да се правя на двуличник. Не искам да имам нищо общо с теб. Нищо. И няма да се преструвам.

Стоунър го гледа дълго, без да мига. Сетне поклати глава.

— Добре, Холи — каза уморено.

Понечи да си тръгне.

— Чакай малко — извика Ломакс.

Стоунър се обърна. Ломакс гледаше напрегнато някакви листове по бюрото, лицето му беше червено и той явно се бореше със себе си. Стоунър си даде сметка, че онова, което вижда, е не гняв, а срам.

Ломакс каза:

— Занапред, ако искаш да ме видиш — по въпроси, свързани с катедрата, — ще си записваш час при секретарката.

И макар че Стоунър продължи да го гледа още дълго, Ломакс не вдигна глава. По лицето му мина лек гърч, после то застина. Стоунър излезе от стаята.

И над двайсет години двамата не разговаряха нито веднъж пряко един с друг.

След време Стоунър щеше да проумее, че е било неизбежно студентите да бъдат засегнати: дори и да беше успял да убеди Ломакс да се преструват, че не се е случило нищо, в крайна сметка той е нямало да ги опази от това да забележат, че се води битка.

Студенти, които бяха посещавали лекциите му, и дори такива, които той познаваше доста добре, започнаха да му кимат и да разговарят с него някак сдържано, сякаш се крият. Някои показваха открито приятелското си отношение и правеха всичко възможно да се види, че разговарят с него или вървят заедно по коридорите. Но Стоунър вече не чувстваше с тях предишната тясна връзка: беше нарочен и трябваше да има по-особени причини студентите да бъдат виждани — или да не бъдат виждани заедно с него.