Джон Уилямс - Стоунър

Стоунър усети как го обзема топло чувство на любов, на обич и уважение към стария му приятел. Той каза:

— Разбира се, Гордън. Нима смяташ, че няма да разбера?

— Добре — отвърна Финч. — И още нещо. Ломакс е влязъл някак под кожата на ректора и го върти на малкия си пръст. Затова може да се окаже и по-трудно, отколкото си мислиш. Слушай, единственото, което трябва да направиш, е да кажеш, че си променил мнението си. Можеш дори да стовариш вината върху мен — да кажеш, че съм те накарал да го направиш.

— Изобщо не става въпрос за това да спасявам доброто си име, Гордън.

— Знам — увери го Финч. — Лошо се изразих. Погледни го така. Какво толкова му е важното на този Уокър? Знам, разбира се — важен е принципът, но има още един принцип, за който трябва да мислиш.

— Не е заради принципа — започна да упорства Стоунър. — Заради Уокър е. Ще бъде истинско бедствие, ако допуснем да преподава.

— Да му се не види — каза уморено Финч. — Ако не успее тук, може да отиде другаде и да защити степента, въпреки всичко, може да го направи дори тук. Каквото и да правиш, нищо чудно и да загубиш, да знаеш. Няма как да разкараме всички Уокъровци.

— Сигурно — съгласи се Стоунър. — Но можем да опитаме.

Доста дълго Финч мълча. После въздъхна.

— Добре де. Безпредметно е да караме Ломакс да чака още. Дай да приключваме.

Стана от бюрото и тръгна към вратата на малкото антре. Но докато минаваше покрай Стоунър, той го хвана за ръката и го задържа за малко.

— Гордън, помниш ли какво каза навремето Дейв Мастърс?

Финч вдигна озадачен вежда.

— Защо точно сега споменаваш Дейв Мастърс?

Стоунър погледна през стаята към прозореца — опитваше се да си спомни.

— Тримата бяхме заедно и той каза нещо от рода на това, че университетът е пристан, убежище от света за онеправданите, за осакатените. Но нямаше предвид такива като Уокър. За Дейв Уокър щеше да е светът. И ние с теб не можем да го пуснем. Направим ли го, ставаме като света, ставаме точно толкова нереални, точно толкова… Единствената ни надежда е да не го допускаме.

Финч го гледа дълго. После се усмихна.

— Ах, негодник такъв — каза весело. — А сега дай да се видим с Ломакс.

Отвори вратата, повика го и той влезе.

Вървеше много сковано и вдървено, почти не се забелязваше, че накуцва с десния крак, тънкото му красиво лице беше застинало и студено, той държеше главата си високо и въздългата му чуплива коса почти опираше в гърбицата, обезобразила гърба му под лявото рамо. Ломакс не погледна никого от двамата мъже, които бяха заедно с него в кабинета, само седна на стола срещу бюрото на Финч възможно най-изправен и се загледа в пространството между Финч и Стоунър. Поизвърна леко глава към Финч.

— Помолих да се срещнем тримата с една проста цел. Искам да знам дали Стоунър е преразгледал необмисленото си решение от вчера.

— Ние с господин Стоунър обсъдихме въпроса — рече Финч. — Опасявам се, че не успяхме да го решим.

Ломакс се извърна към Стоунър и го изгледа, светлосините му очи бяха студени, сякаш върху тях бе паднал прозрачен слой.

— В такъв случай се опасявам, че ще се наложи да отправя открито някои доста тежки обвинения.

— Какви обвинения? — В гласа на Финч имаше изненада, лек гняв. — Не си споменавал нищо за…

— Съжалявам — отвърна Ломакс. — Но се налага. — Той каза на Стоунър: — За пръв път си разговарял с Чарлс Уокър, когато той е помолил да го допуснеш до семинара за докторанти. Нали така?

— Точно така — потвърди Стоунър.

— Не си искал да го допуснеш, нали?

— Да — рече Стоунър. — В групата вече имаше дванайсет студенти.

Ломакс погледна бележките, които държеше в дясната си ръка.

— А когато студентът ти е обяснил, че трябва задължително да се включи, си го приел без особено желание, като си казал, че това всъщност ще провали семинара. Така ли е?

— Не точно — отговори Стоунър. — Доколкото си спомням, казах, че още един човек в групата…

Ломакс махна с ръка.

— Не е толкова важно. Просто се опитвам да уточня обстоятелствата. И така, при този първи разговор подложи ли на съмнение подготвеността му да участва в семинара?

Гордън Финч каза уморено:

— Какво ще ни даде всичко това, Холи? Каква полза от…

— Много те моля — прекъсна го Ломакс. — Казах вече, че имам да отправям обвинения. Трябва да ме оставиш да ги изложа. И така. Не подложи ли на съмнение подготвеността му?

Стоунър каза спокойно:

— Да, зададох му няколко въпроса, за да видя дали е в състояние да работи.