Джон Уилямс - Стоунър

Той си беше махнал очилата и ги чистеше яростно.

— Все едно кои, но да са три, господин Уокър.

— Има толкова много — подхвана пак младежът. — Трудно е да… Например „Всеки човек“…

— Можете ли да посочите други?

— Не, господине — отвърна Уокър. — Трябва да си призная, че съм слаб в областта, която вие…

— Можете ли да посочите други заглавия — само заглавията, — на литературни творби от Средновековието?

Ръцете на Уокър трепереха.

— Както споменах, господине, трябва да призная, че съм слаб в…

— В такъв случай да преминем към Ренесанса. В кой жанр от периода се чувствате най-уверен, господин Уокър?

— Ами… — Уокър се поколеба и погледна неволно с молба към Ломакс. — В поезията, господине. Или… в драматургията. Може би в драматургията.

— Добре тогава, драматургията. Коя е първата английска трагедия в бял стих, господин Уокър?

— Първата? — Младежът си навлажни устните. — Учените не са единодушни по въпроса, господине. Бих се поколебал да…

— Можете ли да посочите, която и да е значима пиеса отпреди Шекспир?

— Разбира се, господине — отвърна Уокър. — Например Марлоу… мощната линия на…

— Посочете някои пиеси на Марлоу.

Уокър се окопити с усилие.

— Например „Доктор Фауст“, който е с основание толкова прочут. И… и „Малфийският евреин“.

— „Фаустус“ и „Малтийският евреин“. Други можете ли да посочите?

— Да ви призная, господине, това са единствените две пиеси, които съм имал възможност да прочета отново през последните една-две години. Затова бих предпочел да не…

— Добре. Разкажете ми нещо за „Малтийският евреин“.

— Господин Уокър — извика Ломакс. — Нека поразширя въпроса. Бихте ли…

— Не! — отсече мрачно Стоунър, без да поглежда към Ломакс. — Искам отговори на въпросите ми, господин Уокър?

Той каза отчаяно:

— Мощната линия на Марлоу…

— Нека забравим за „мощната линия“ — каза уморено Стоунър. — Какво се случва в пиесата?

— Ами — рече малко диво Уокър. — Марлоу засяга въпроса за антисемитизма, както той се е проявявал в началото на шестнайсети век. Състраданието, бих казал дори дълбокото състрадание…

— Достатъчно, господин Уокър. Да продължим с…

Ломакс извика:

— Остави кандидата да отговори на въпроса! Дай му поне време да отговори.

— Чудесно — отвърна меко Стоунър. — Желаете ли да продължите с отговора, господин Уокър?

Той се подвоуми за миг.

— Не, господине — отвърна.

Стоунър продължи неумолимо да задава въпроси. Гневът и възмущението, споделяни и от Уокър, и от Ломакс, се превърнаха в нещо като състрадание и болезнено съжаление, отново споделяни и от тях двамата. След малко Стоунър вече имаше чувството, че се наблюдава отстрани и сякаш чува глас, който продължава и продължава да говори безлично и смъртоносно.

Накрая чу отново гласа.

— Добре, господин Уокър. Специализацията ви е по деветнайсети век. Както личи, знаете малко за литературата от предишните столетия, вероятно ще се чувствате по-спокоен с поетите романтици.

Постара се да не гледа в лицето Уокър, но не се сдържа и от време на време очите му се вдигаха и виждаха кръглата втренчена маска, извърната към него със студена бледа злоба. Уокър кимна отсечено.

— Запознат сте с по-важните стихотворения на лорд Байрон, нали?

— Разбира се — потвърди Уокър.

— В такъв случай бъдете така любезен да разкажете за „Английските бардове и шотландските рецензенти“.

Уокър го погледна за миг, беше се усъмнил. После се усмихна тържествуващо.

— А, господине — каза и закима рязко. — Разбирам. Сега вече разбирам. Опитвате се да ме подведете. Естествено. „Английските бардове и шотландските рецензенти“ изобщо не е от Байрон. Това е прочутият отговор, който Джон Кийтс дава на журналистите, опитали се след публикуването на първите му стихове да очернят името му на поет. Похвално, господине. Похвално…

— Добре, господин Уокър — каза уморено Стоунър. — Нямам други въпроси.

Известно време сред групата цареше мълчание. После Ръдърфорд се прокашля, прехвърли листовете на масата отпред и каза:

— Благодаря ви, господин Уокър. Бъдете така любезен да излезете за малко навън и да почакате, комисията ще обсъди изпита и ще ви съобщи решението си.

Докато Ръдърфорд каже каквото имаше да казва, Уокър се окопити. Изправи се и отпусна недъгавата си ръка върху масата. Усмихна се едва ли не снизходително на групата.

— Благодаря, господа — каза. — Изключително ценно изживяване.