Джон Уилямс - Стоунър

— Можем или да потърсим човек извън катедрата и да доведем някой нов, или да издигнем за ръководител някого от преподавателите. Опитвам се да разбера, ако все пак изберем някого от катедрата… Имаш ли претенции към поста?

Стоунър се позамисли.

— Не съм мислил, но, не. Не го искам.

Облекчението на Финч беше толкова очевидно, че Стоунър се усмихна.

— Чудесно. Така си и знаех. Голяма разправия е. Трябва да се срещаш с разни хора, да ходиш по светски сбирки и… — Той извърна поглед. — Знам, че не си по такива неща. Но откакто старият Слоун почина, откакто миналата година Хъгинс и онзи, как му беше името, Купър се пенсионираха, ти си с най-голям стаж в катедрата. В случай обаче, че не си хвърлил око на поста…

— Не съм — отсече Стоунър. — От мен едва ли ще излезе добър ръководител на катедра. Нито очаквам, нито искам да ме назначат.

— Чудесно — каза Финч. — Чудесно. Това улеснява много нещата.

Сбогуваха се и известно време Стоунър не се замисляше за този разговор.

Устният изпит на Чарлс Уокър бе насрочен за средата на март и Стоунър бе донякъде изненадан, когато получи от Финч бележка, че е включен в тричленната изпитна комисия. Напомни му, че е скъсал Уокър, че той го е приел лично, и помоли да бъде освободен от това задължение.

— Правилник — въздъхна Финч. — Знаеш как е. Комисията се състои от научния ръководител на кандидата, от един преподавател, който му е провеждал семинар, и от човек извън специалността. Ръководител му е Ломакс, ти си единственият, чийто семинар е посещавал, и аз посочих новия човек, Джим Холанд, като преподавател извън тази специалност. Ние с декана Ръдърфорд ще бъдем служебни лица. Ще се постарая да го направя колкото се може по-безболезнено.

Но това си беше жива мъка, която не можеше да се направи безболезнена. Въпреки че Стоунър искаше да задава възможно най-малко въпроси, правилата за устния изпит бяха неумолими: на всеки от преподавателите се отпускаха по четирийсет и пет минути, през които да задава на кандидата каквито въпроси реши, макар че обикновено се включваха и другите от комисията.

Следобеда, за когато бе насрочен изпитът, Стоунър нарочно отиде със закъснение в аудиторията на третия етаж на Джеси Хол. Уокър седеше в края на дългата, лъсната до блясък маса, присъстваха и четиримата, които щяха да го изпитват: Финч, Ломакс, новият преподавател в катедрата Холанд и Хенри Ръдърфорд, които бяха насядали около масата. Стоунър влезе и седна в другия край на масата, срещу Уокър. Финч и Холанд му кимнаха, Ломакс, който седеше сгърбен, гледаше право напред и барабанеше с дълги бели пръсти по огледалната повърхност на масата. Уокър огледа насядалите, държеше главата си високо, със студено презрение.

Ръдърфорд се прокашля.

— А, господин… — Той погледна листа хартия отпред. — Господин Стоунър.

Беше слаб дребен мъж с побеляла коса и закръглени рамене, очите и веждите му бяха смъкнати откъм външния край, което му придаваше леко отчаян вид. Уж познаваше Стоунър от години, а все не можеше да му запомни името. Пак се прокашля.

— Тъкмо се канехме да започваме.

Стоунър кимна, отпусна китки върху масата, преплете пръсти и се взря в тях, докато Ръдърфорд излагаше с гъгнещ глас изискванията за устния изпит.

Господин Уокър се явявал на изпит (на това място гласът на Ръдърфорд се превърна в равномерно глухо бучене), за да се определи доколко е способен да продължи докторантурата в Английската катедра към Университета на Мисури. Това бил изпит, на който се явявали всички кандидати за докторска степен, и той имал за цел не само да се прецени общата подготовка на кандидата, но и да се определят неговите силни и слаби страни, така че бъдещото му обучение да бъде насочвано с полза за него. Били възможни три резултата: кандидатът да издържи изпита, да го издържи, но със забележка, и да бъде скъсан. Ръдърфорд описа условията за трите възможности и без да вдига поглед, изпълни ритуала — представи участниците в изпитната комисия и кандидата. После избута встрани листа хартия и огледа безнадеждно околните.

— Прието е — допълни тихо — изпитът да започне с въпросите на научния ръководител. — Господин… — Той погледна листа. — Ако не се лъжа, научен ръководител на господин Уокър е господин Ломакс. И така…

Ломакс отметна рязко глава, сякаш е задрямал и внезапно са го събудили. Като примигваше, огледа масата с едва загатната усмивка върху устните, очите му обаче гледаха изпитателно и зорко.