Джон Уилямс - Стоунър

— Да, господин Уокър — потвърди уморено Стоунър. После се надигна от стола. — А сега ще ме извините…

Той се запъти към вратата.

Но го спря звукът на името му, което Уокър изкрещя. Стоунър се обърна. Лицето на младежа беше наситеночервено, кожата се бе издула така, че очите зад дебелите очила бяха като мънички точици.

— Господин Стоунър! — извика той още веднъж. — Това още не е краят. Повярвайте, това изобщо не е краят!

Стоунър го погледна студено, без интерес. Кимна разсеяно, обърна се и излезе в коридора. Краката му бяха натежали и се влачеха по голия циментов под. Не му бяха останали никакви чувства, освен усещането, че е много стар и уморен.

И това наистина не беше краят.

В понеделник след последния петък от семестъра Стоунър седна да оформя оценките. Тази част от преподаването му беше най-неприятна и той винаги гледаше да я отхвърли възможно най-бързо. Написа на Уокър „слаб“ и повече не се замисля по въпроса. Седмицата между семестрите посвети главно на това да чете първите чернови на две дисертации, които трябваше да бъдат представени през пролетта. Бяха написани плахо и Стоунър трябваше да им отдели доста внимание. Случката с Уокър бе изместена на заден план в съзнанието му.

Но половин месец след началото на втория семестър отново му напомниха за нея. Една сутрин Стоунър намери в пощенската си кутия бележка от Гордън Финч, който го молеше да намине, когато му е удобно, към кабинета му, за да си поговорят.

Приятелството между Гордън Финч и Уилям Стоунър беше достигнало точка, до каквато достигат всички по-дълги приятелства: беше непринудено, силно и толкова предпазливо сдържано, че чак бе почти безлично. Рядко си ходеха на гости, въпреки че от време на време Каролайн Финч се обаждаше по телефона на Едит. В разговорите си Финч и Стоунър си припомняха младежките години и всеки си представяше другия в едно по-различно време.

Финч вече бе навлязъл в средната възраст и стъпваше напето, но с нетвърда крачка, като човек, който прави всичко възможно да не напълнява, лицето му беше месесто, още без бръчки, въпреки че се бяха появили зачатъци на втора гуша и гънки кожа по тила. Косата му беше много рядка и той бе започнал да я реши така, че плешивостта да не бие толкова на очи.

Следобеда, когато Стоунър се отби в кабинета му, те си поговориха за семействата: Финч се преструваше по навик, с лекота, че бракът на Стоунър е като всички останали, Стоунър пък изразяваше по навик неверието си, че Гордън и Каролайн са родители на две деца, по-малкото, от които вече ходи на детска градина.

След като по инерция засвидетелстваха непринудената си близост, Финч погледна разсеяно през прозореца и каза:

— Та за какво исках да поговоря с теб? А, да. Деканът на докторантите… решил, че щом сме приятели, трябва да ти го спомена. Нищо важно. — Той си погледна бележника. — Става въпрос за някакъв докторант, който е останал с впечатлението, че миналия семестър си го порязал в курса си.

— Уокър — каза Стоунър. — Чарлс Уокър.

Финч кимна.

— Същият. Та какво с него?

Стоунър сви рамене.

— Мен ако питаш, изобщо не беше чел книгите от задължителния списък… за семинара ми по латинска традиция. Опита да манкира, когато трябваше да изнесе доклада, дадох му възможност да напише друг или да ми представи препис, той обаче отказа. Нямах друг избор, освен да го скъсам.

Финч кимна още веднъж.

— Така си и знаех. Бог ми е свидетел, никак не ми се иска да ми губят времето с такива работи, но трябваше да проверя не толкова за друго, а за да те защитя.

Стоунър попита:

— Някакви… проблеми ли имаш?

— Не, не — увери го Финч. — Само оплакване. Знаеш как е. Всъщност Уокър е получил „среден“ и на изпита за първия курс по програмата за докторантура тук, ако искаме, спокойно можем да го изключим. Но решихме да го допуснем до устния изпит след месец, пък да видим какво ще излезе. Съжалявам, че изобщо те занимавам.

Поговориха малко за други неща. После, тъкмо когато Стоунър понечи да си тръгне, Финч го задържа нехайно.

— А, да, исках да ти спомена още нещо. Ректорът и настоятелството най-после решиха, че трябва да се направи нещо с Клермонт. Затова предполагам, че от догодина ще бъда декан на хуманитарните науки… официално.

— Радвам се, Гордън — каза Стоунър. — Крайно време беше.

— А това означава, че трябва да посочим нов ръководител на катедрата. Мислил ли си по въпроса?

— Не — отвърна Стоунър, — изобщо не съм мислил.