Джон Уилямс - Стоунър

— Господин Уокър! — Стоунър чу, че неволно е повишил тон. Пое си дълбоко въздух. — Това няма нищо общо с младата дама, с мен или с каквото и да било, освен вашето представление. Още чакам обяснението, което сте длъжен да дадете.

— В такъв случай се опасявам, господине, че изобщо не разбирам. Освен ако…

— Освен ако какво, господин Уокър?

— Освен ако не става въпрос просто за несъгласие — отвърна младежът. — Разбирам, че схващанията ми не съвпадат с вашите, но винаги съм смятал, че несъгласието е здравословно. Предполагах, че сте достатъчно зрял да…

— Няма да допусна да увъртате — прекъсна го Стоунър. Гласът му беше студен и делови. — И така. Каква беше темата, която получихте за семинара?

— Ядосан сте — каза Уокър.

— Да, ядосан съм. Каква беше темата, която получихте за семинара?

Уокър започна да се държи сковано официално и учтиво.

— Темата ми, господине, беше „Елинизмът и средновековната латинска традиция“.

— И кога завършихте доклада, господин Уокър?

— Преди два дни. Както вече ви обясних, бях на път да приключа преди половин месец, но една книга, която бях поръчал от друга библиотека, се получи чак…

— Господин Уокър, щом сте били на път да приключите преди половин месец, как е станало така, че се опирате изцяло на доклада на госпожица Дрискол, който тя прочете преди седмица?

— В последния момент внесох доста поправки, господине. — В гласа му прозвуча силна ирония. — Предположих, че е позволено. И от време на време наистина се отклонявах от текста. Забелязах, че и други студенти го правят, и си помислих, че тази привилегия ще бъде позволена и на мен.

Стоунър едвам се пребори с почти истеричното си желание да прихне.

— Господин Уокър, бихте ли ми обяснили какво общо имат нападките ви срещу доклада на госпожица Дрискол с елинизма, съхранил се в средновековната латинска традиция?

— Подходих косвено към темата, господине — отвърна Уокър. — Помислих си, че ни е разрешена някаква свобода, когато излагаме схващанията си.

Известно време Стоунър мълча. После каза уморено:

— Господин Уокър, не ми е приятно да късам човек, който се готви за докторска степен. Особено неприятно ми е да късам човек, който се е самозабравил.

— Господине! — възмути се Уокър.

— Но вие ме затруднявате много да не го направя. И така, струва ми се, че имаме само няколко възможности. Мога да ви върна на поправителен, ако се споразумеем, че до три седмици ще подготвите удовлетворителен доклад по възложената ви тема.

— Но, господине — повтори Уокър. — Вече съм написал доклад. Ако се съглася да правя друг, значи да призная… да призная…

— Добре тогава — рече Стоунър. — Ако ми дадете ръкописа, от който днес следобед се отклонихте, ще видя дали нещо може да се спаси.

— Господине — извика Уокър. — Точно сега бих се подвоумил да го предоставям на друг. Черновата е много груба.

Стоунър продължи с мрачен неспокоен срам:

— Не се притеснявайте. Ще намеря каквото искам да разбера.

Уокър го изгледа хитро.

— Я ми кажете, господине, искали ли сте от някой друг да ви предоставя ръкописа?

— Не съм — призна Стоунър.

— В такъв случай — възкликна Уокър тържествуващо, едва ли не щастливо — съм принуден от принципни съображения да откажа да ви го предам. Освен ако не поискате същото и от всички останали.

Известно време Стоунър го гледа, без да трепне.

— Чудесно, господин Уокър. Взели сте решение. С това приключихме.

Уокър попита:

— Как да го разбирам, господине? Какво да очаквам от този курс?

Стоунър прихна.

— Изумявате ме, господин Уокър. Вие, естествено, ще получите „слаб“.

Уокър се постара да удължи кръглото си лице. Каза с търпеливото огорчение на великомъченик:

— Ясно. Добре тогава, господине. Човек трябва да е готов да страда заради убежденията си.

— А също за леността, непочтеността и невежеството си — допълни Стоунър. — Струва ми се почти излишно да го казвам, господин Уокър, но бих ви посъветвал горещо да преразгледате положението си тук. Наистина се съмнявам, че имате място при докторантите.

За пръв път чувствата на Уокър като че ли бяха искрени — гневът му вдъхна някакво подобие на достойнство:

— Стигате прекадено далеч, господин Стоунър. Едва ли говорите сериозно.

— Говоря съвсем сериозно — възрази Стоунър.

Известно време Уокър мълча и го гледа замислено.

После каза:

— Бях готов да приема оценката, която ми поставяте. Но трябва да разберете, че не мога да приема това. Вие подлагате на съмнение подготовката ми!