Джон Уилямс - Стоунър

След като посвикна с гнева си, Стоунър усети как постепенно, пряко волята му го обзема необяснимо възхищение. Колкото и високопарни и неточни да бяха, риторичните умения и изобретателността на този човек наистина бяха стряскащо внушителни и колкото и гротескно да бе, присъствието му си беше съвсем истинско. В очите му имаше нещо студено, пресметливо и бдително, нещо излишно безразсъдно и въпреки това отчаяно предпазливо. Стоунър си даде сметка, че присъства на блъф, толкова дързък и нагъл, че той не знаеше как да излезе от положението.

И за най-невнимателните студенти в аудиторията беше ясно, че Уокър се е впуснал в представление, което е изцяло импровизирано. Стоунър се съмняваше, че той е имал представа какво ще каже, преди да седне на катедрата пред студентите и да ги погледне със студения си, властен поглед. Вече беше ясно, че купчината листове на катедрата отпред не е нищо повече от купчина листове — след като се разгорещи, Уокър престана дори да се преструва, че поглежда в тях, а към края толкова се развълнува и стана толкова припрян, че ги изтика встрани.

Говори близо час. Към края другите студенти на семинара вече се споглеждаха притеснено, сякаш бяха в опасност и умуваха как да избягат — внимаваха да не извръщат очи към Стоунър или младата жена, която седеше безстрастно до него. Най-неочаквано, сякаш доловил неспокойствието, Уокър приключи, облегна се на стола и се усмихна победоносно.

Веднага щом той млъкна, Стоунър се изправи и освободи семинара — навремето не го съзнаваше, но го направи от някакво смътно уважение към Уокър, така че да не даде на другите възможност да обсъждат казаното от него. После отиде при катедрата, където Уокър продължаваше да седи, и го помоли да остане за малко. Той кимна разсеяно, сякаш мислеше за друго. След това Стоунър се обърна и излезе заедно с неколцина поизостанали студенти в коридора. Видя, че Катрин Дрискол си тръгва сама по коридора. Извика я по име и когато тя спря, отиде и застана пред нея. Докато й говореше, усети, че отново го обзема притеснение — както миналата седмица, когато я беше похвалил за доклада й.

— Госпожице Дрискол, аз… съжалявам. Наистина беше много несправедливо. Имам чувството, че нося известна вина. Вероятно трябваше да го спра.

Младата жена пак не отговори, върху лицето й не се изписа нищо, тя само погледна Стоунър така, както бе гледала през аудиторията Уокър.

— При всички положения съжалявам, че той ви нападна — продължи още по-притеснено Стоунър.

Тогава вече тя се усмихна. Бавно, първо с очи, после с устни, докато накрая цялото й лице грейна от лъчезарна, стаена душевна наслада. Стоунър за малко да се отдръпне от внезапната неволна топлина.

— О, не беше срещу мен — каза Катрин с тембър, в който се долавяше лекото трептене на потиснатия смях. — Изобщо не беше срещу мен. Беше срещу вас . Аз нямам почти нищо общо.

Стоунър усети как се смъква бремето на съжалението и притеснението, което не знаеше, че носи, облекчението бе почти физическо и той почувства как краката му се подкосяват и малко му се вие свят. Засмя се.

— Разбира се — каза. — Разбира се, че е така.

Усмивката върху лицето на Катрин угасна и тя го погледна сериозно. После наклони глава, обърна се и забърза по коридора. Беше слаба и вървеше изправена, държеше се ненатрапчиво. Стоунър постоя още малко в коридора, докато Катрин не се скри. После въздъхна и се върна в аудиторията, където чакаше Уокър.

Той не се беше помръднал от катедрата. Изгледа Стоунър и се усмихна, върху лицето му се беше изписала странна смесица от раболепие и наглост. Стоунър седна на стола, който бе освободил преди малко, и погледна заинтригуван Уокър.

— Да, господине? — каза младежът.

— Имате ли някакво обяснение? — попита тихо Стоунър.

Върху кръглото лице на Уокър се появи обидена изненада.

— В какъв смисъл, господине?

— Много ви моля, господин Уокър — рече уморено Стоунър. — Денят беше тежък, и двамата нямаме сили. Имате ли някакво обяснение за изпълнението си днес следобед?

— Сигурен съм, господине, че не съм искал да обидя никого. — Той свали очилата си и ги изтри бързо, Стоунър отново бе поразен от разголената уязвимост на лицето му. — Казах, че забележките ми не са лични. Ако има засегнати чувства, с най-голямо удоволствие ще обясня на младата дама, че…

— Господин Уокър — прекъсна го Стоунър. — Знаете, че не това е най-важното.

— Да не би младата дама да ви се е оплакала? — попита Уокър. Докато си слагаше отново очилата, пръстите му трепереха. Вече с тях върху лицето му все пак се появи гневна бръчка. — Наистина, господине, оплакването на студентка, чиито чувства са били засегнати, не бива да…