Джон Уилямс - Стоунър

Той й се усмихна още веднъж и кимна, не знаеше какво да каже. Известно време седяха в неловко мълчание.

Накрая Стоунър попита:

— Кога я искате обратно?

Тя поклати глава.

— Няма значение. Когато успеете.

— Не искам да ви бавя — рече Стоунър. — Какво ще кажете за този петък? Така ще имам предостатъчно време. Някъде към три?

Тя стана точно толкова внезапно, както и беше седнала.

— Благодаря — каза. — Не искам да ви притеснявам. Благодаря.

Обърна се и стройна, с изправен гръб, излезе от кабинета.

Стоунър държа известно време папката, взрян в нея. После я остави на бюрото и се върна към писмените работи на първокурсниците.

Това беше във вторник и следващите два дни ръкописът лежа недокоснат на бюрото му. По причини, които не проумяваше докрай, Стоунър не намираше сили да отвори папката, да започне да чете, нещо, което допреди няколко месеца щеше да бъде за него приятно задължение. Гледаше папката предпазливо, сякаш е враг, опитващ се да го прилъже да влезе във война, която Стоунър е отказал.

После дойде петък, а той още не я беше прочел. Видя я как лежи с укор на бюрото сутринта, докато взимаше книгите и записките за занятието в осем часа, после, когато малко след девет се върна, бе на път да реши да пусне в пощенската кутия на госпожица Дрискол в централната сграда бележка, с която да я помоли да му даде още една седмица, след това обаче си помисли, че ще прехвърли набързо дисертацията преди занятието в единайсет и когато Катрин дойде следобед, ще й каже няколко повърхностни думи. Но все не намираше сили да отвори папката и точно преди да тръгне за занятието, последното за деня, я грабна от бюрото, пъхна я при другите записки и забърза през университетското градче към аудиторията.

Занятието завърши в дванайсет и Стоунър се забави заради няколкото студенти, които искаха да поговорят с него, затова вече минаваше един, когато успя да се отскубне. С някаква мрачна решителност се отправи към библиотеката, смяташе да намери свободна ниша и преди срещата с госпожица Дрискол в три да прочете набързо за един час ръкописа.

Но дори в сумрачната, позната тишина на библиотеката, в празната ниша, която откри в долните дълбини на лавиците с книги, му беше трудно да се накара да погледне страниците, които носеше със себе си. Отвори други книги и зачете напосоки отделни абзаци — седеше, без да се помръдва, и вдишваше тежката миризма на стари книги. Накрая въздъхна, не можеше да протака повече, отвори папката и прегледа набързо първите страници.

В началото само някакво нервно крайче на съзнанието му докосваше онова, което той четеше, малко по малко обаче думите започнаха да си проправят насила път. Стоунър се свъси и зачете по-внимателно. И после се увлече: върна се на мястото, откъдето бе започнал, и вниманието му се съсредоточи върху страницата. Да, каза си, разбира се. Голяма част от материала, който Катрин бе представила в доклада на семинара, беше включена тук, но той бе пренареден, преработен и указваше към посоки, които самият Стоунър бе зърнал съвсем бегло. Господи, каза си леко изумен, и докато обръщаше страниците, пръстите му трепереха от вълнение.

Щом стигна до последния написан на машина лист, се облегна в щастливо изтощение и се взря в сивата циментова стена отпред. Макар и да му се струваше, че откакто е започнал да чете, са минали само няколко минути, Стоунър си погледна часовника. Беше почти четири и половина. Той скочи на крака, събра набързо ръкописа и изхвърча от библиотеката — знаеше, че е много късно и вече е все едно, но въпреки това прекоси едва ли не тичешком университетското градче и отиде в Джеси Хол.

Докато на път към кабинета си минаваше покрай стаята на ръководителя на катедрата, чу, че го викат по име. Спря и надзърна през отворената врата. Секретарката — ново момиче, което Ломакс бе назначил съвсем наскоро, — му каза с укор, едва ли не нагло:

— Госпожица Дрискол беше тук в три, за да се срещне с вас. Чака близо час.

Стоунър кимна, благодари й и продължи по-бавно към кабинета си. Каза си, че вече е все едно, че може да върне ръкописа в понеделник и тогава да се извини. Но вълнението, обзело го, след като бе прочел ръкописа, не го отпускаше и Стоунър закрачи неспокойно из кабинета си — от време на време спираше и си кимаше. Накрая отиде при библиотеката, потърси малко и издърпа тънка брошурка с размазани черни букви върху подвързията: „Телефонен указател на преподавателите и администрацията в Университета на Мисури“. Намери името на Катрин Дрискол, тя нямаше телефон. Стоунър си записа адреса й, взе от бюрото ръкописа и излезе от кабинета.