Джон Уилямс - Стоунър

— Влез.

След като Стоунър се озова във всекидневната, която служеше и за спалня, нервното му оживление се стопи. Той седна на креслото срещу кревата и след като Катрин Дрискол седна срещу него, усети как го обзема познатото усещане за непринуденост. Известно време и двамата не казаха нищо.

Накрая Катрин попита:

— Искаш ли кафе?

— Не се притеснявай — отвърна Стоунър.

— Не ми струва нищо. — Гласът й беше рязък и в него се долавяше едва загатнат гняв, който той бе чувал и преди. — Само ще го притопля.

Тя отиде в кухнята. Сам в малката стая, Стоунър се вторачи мрачно в масичката и си помисли, че не е трябвало да идва. Изуми се на безразсъдството, тласкащо хората към нещата, които правят.

Катрин Дрискол се върна с кафеника и две чаши, наля от кафето и както седяха, двамата загледаха как от черната течност се вдига пара. Катрин извади от намачкания пакет цигара, запали я и издиша нервно дима. Стоунър забеляза книгата, която беше донесъл и още стискаше в ръце. Сложи я на масичката между двамата.

— Сигурно не ти е до това — подхвана, — но се натъкнах на нещо, което може би ще ти е от полза, и си казах…

— Не съм те виждала от близо половин месец — рече Катрин и след като смачка фаса, го завъртя яростно в пепелника.

Стоунър се стъписа и отвърна объркан:

— Бях доста зает… толкова много неща…

— Няма значение — каза тя. — Наистина. Не биваше да…

Потърка с длан челото си. Стоунър я погледна угрижено, помисли си, че Катрин сигурно има температура.

— Съжалявам, че си болна. Ако има нещо, с което мога да…

— Не съм болна — прекъсна го тя. И добави с глас, който беше спокоен, замислен и почти безразличен: — Ужасно, ужасно нещастна съм.

Той пак не я разбра. Оголените остри думи се врязаха като нож в него, Стоунър се поизвърна настрани и рече объркан:

— Съжалявам. Ще ми разкажеш ли? Ако има нещо, с което мога да…

Тя вдигна глава. Лицето й беше застинало, но очите й блестяха от насъбралите се като езерца сълзи.

— Не исках да те притеснявам. Извинявай. Сигурно ме мислиш за много глупава.

— Не — отрече Стоунър.

Взря се за миг в нея, в бледото лице, което тя явно с усилие на волята държеше безизразно. Сетне се вгледа в големите си кокалести длани, с които беше обхванал едното си коляно, пръстите му бяха тежки, с тъпи върхове, а кокалчетата по тях приличаха на бели възли върху кафявата плът.

Накрая Стоунър каза тежко и бавно:

— В много отношения съм невеж, не ти, а аз съм глупакът. Не идвах да те видя, защото си мислех… чувствах, че започвам да досаждам. Може би не е било така.

— Не — потвърди тя. — Не е било.

Пак, без да я поглежда, Стоунър продължи:

— И не исках да те притеснявам с… с чувствата си към теб, за които знаех, че ако продължавам да те виждам, рано или късно ще станат очевидни.

Катрин не се помръдна, от миглите й се отрониха две сълзи, които се плъзнаха надолу по бузите й, тя не ги избърса.

— Сигурно съм бил егоист. Чувствах, че от всичко това няма да излезе нищо, освен неловко положение, в което ще те поставя, и нещастие за мен. Знаеш какви са… обстоятелствата. Струваше ми се невъзможно ти… ти да изпитваш към мен друго, освен…

— Млъкни — пророни тя тихо, разгорещено. — О, скъпи, млъкни и ела при мен.

Той усети, че трепери, плахо като хлапе заобиколи масичката и седна до Катрин. Нерешително, непохватно ръцете им се затърсиха и те се притиснаха в напрегната прегръдка и дълго седяха, без да се помръдват, сякаш, стореха ли го, от тях щеше да избяга странното, ужасно нещо, което държаха здраво между себе си.

Стоунър смяташе, че очите на Катрин са тъмнокафяви или черни, а те се оказаха наситено виолетови. Понякога в тях се отразяваше мъждивата светлина на лампата в стаята и те проблясваха влажно, завъртеше ли се на едната или на другата страна Стоунър, очите под погледа му ставаха други на цвят и на него му се струваше, че дори и без да се движат, те постоянно се менят. Плътта й, която отдалеч изглеждаше толкова хладна и бледа имаше топъл червеникав оттенък, сякаш изпод млечната прозрачност струеше светлина. Подобно на прозрачната плът, и спокойствието, овладяността, сдържаността, които Стоунър бе смятал, че са нейна същност, прикриваха топлота, игривост и чувство за хумор, чиято сила бе възможна именно благодарение на тази измамна привидност.

През четирийсет и третата си година Уилям Стоунър научи нещо, което други, много по-млади, бяха разбрали преди него: че човекът, когото обичаш в началото, не е човекът, когото обичаш накрая, а също, че любовта не е цел, а процес, чрез който един човек се опитва да опознае друг.