Джон Уилямс - Стоунър

И двамата бяха много срамежливи и се опознаха бавно, плахо, приближаваха се и се отдалечаваха, докосваха и се отдръпваха, понеже и двамата не искаха да натрапват на другия повече, отколкото той би желал. Ден след ден пластовете сдържаност — своеобразна защитна броня, — се смъкваха и накрая те бяха като мнозина, които са изключително срамежливи, но с времето се разтварят за другия, не се пазят, чувстват се съвършено, без свян, в свои води.

Почти всеки ден следобед, щом свършеха лекциите, Стоунър идваше в жилището й. Любеха се, говореха си, пак се любеха като деца, които и не мислят да се уморяват от играта си. Пролетните дни станаха по-дълги и двамата зачакаха с нетърпение лятото.

Като съвсем млад Стоунър бе възприемал любовта като абсолютно състояние на битието, до което, ако ти провърви, можеш и да намериш достъп, вече на зряла възраст бе решил, че тя е раят на някаква мнима религия, към който трябва да гледаш развеселено и невярващо, с познато леко презрение и смутена тъга. Сега, на средна възраст, Стоунър започна да проумява, че любовта не е нито благословение, нито илюзия, той я виждаше като акт на човешко съзряване, като състояние, което миг след миг и ден след ден сътворяваме и променяме с волята, ума и сърцето си.

Сега прекарваше при Катрин часовете, които преди бе прекарвал в кабинета си, където бе гледал пейзаж, който трептеше и се изпразваше пред невиждащите му очи. Рано всяка сутрин ходеше в кабинета си и десетина-петнайсет минути седеше тревожно там, после, неспособен да намери спокойствие, излизаше от Джеси Хол, прекосяваше университетското градче и отиваше в библиотеката, където още десетина-петнайсет минути разглеждаше лавиците с книги. Накрая, сякаш това бе игра, която Стоунър играеше сам със себе си, той се отърсваше от самоналоженото нетърпеливо очакване, измъкваше се през една от страничните врати на библиотеката и отиваше в къщата, където живееше Катрин.

Тя често работеше до късно през нощта и се случваше сутрин, когато Стоунър дойдеше в жилището й, да я завари още сънена, топла и чувствена от съня, гола под тъмносиния пеньоар, с който се беше заметнала, за да отвори. В такива дни често се любеха, преди да говорят, отиваха на тясното легло, още намачкано и горещо от съня на Катрин.

Тялото й беше източено, крехко и нежно пламенно, а когато Стоунър я докоснеше, плахата му ръка сякаш оживяваше над плътта. Понякога той гледаше тялото й така, сякаш е ценно съкровище, поверено му да го пази, оставяше пръстите си с тъпи върхове да играят по влажната бледорозова кожа на бедрата и корема и не можеше да се нагледа на привидно простата крехкост на малките й стегнати гърди. Хрумваше му, че никога дотогава не е опознавал тялото на друг, хрумваше му още, че именно това е причината винаги да разграничава същността на другите от тялото, вместило в себе си тази същност. Хрумваше му — като окончателна истина, — и че никога не е познавал друг човек с близостта, доверието и човешката топлота на обвързването.

Като всички влюбени, и те говореха много за себе си, сякаш така щяха да разберат света, направил ги възможни.

— Господи, само как те желаех — каза веднъж Катрин. — Гледах те как стоиш пред групата, такъв голям, красив и непохватен, и те желаех неудържимо. Така и не си забелязал, нали?

— Не — призна си Уилям. — Мислех те за много прилична млада госпожица.

Тя се засмя радостно.

— Прилична, няма що! — Поуспокои се и се усмихна на спомена. — Сигурно и аз съм се мислела за прилична. О, колко прилични изглеждаме на самите себе си, когато нямаме причини да сме неприлични! Трябва да си влюбен, за да научиш някои неща за себе си. Понякога с теб се чувствам най-голямата мръсница, вярната, тръпнеща в очакване мръсница на света. Това прилично ли ти се вижда?

— Не — усмихна се Уилям и се пресегна към нея. — Ела насам.

Научи, че Катрин е имала един любовник — в последния курс в колежа, и че всичко е завършило зле, със сълзи, обвинения и предателства.

— Повечето любовни връзки завършват зле — каза тя и за миг и двамата станаха сериозни.

Уилям бе стъписан и изненадан, когато научи, че Катрин е имала друг преди него — даде си сметка как е започнал да мисли, че преди да се съберат, и двамата всъщност не са съществували.

— Какво срамежливо момче беше — рече Катрин. — В някои отношения вероятно като теб, само че бе огорчен и уплашен, така и не разбрах от какво. Чакаше ме в края на уличката за общежитието, под едно голямо дърво, понеже се срамуваше да влезе вътре — имало много хора. Ходехме на разходка извън града, където нямаше вероятност да ни види някой, извървели сме километри. Но всъщност така и не бяхме заедно. Дори когато се любехме.