Джон Уилямс - Стоунър

Понякога в почивните дни в края на седмицата Едит ходеше на гости на съседите и оставяше Грейс сама с баща й. Случваше се да отсъства достатъчно дълго и Стоунър да излиза заедно с дъщеря си на разходка извън града. Далеч от дома тежката бдителна сдържаност на Грейс се стопяваше и понякога тя грейваше в спокойна чаровна усмивка, каквато Стоунър бе на път да забрави. Последната година тя бе дръпнала на ръст и беше много слаба.

Само с усилие на волята Стоунър си припомняше, че изневерява на Едит. Двете части на живота му бяха възможно най-откъснати една от друга и макар Стоунър да знаеше, че самоанализът не му е стихията и той е склонен да се самозаблуждава, все не можеше да повярва, че вреди на някого, за когото носи отговорност.

Нямаше дарбата да се преструва, нито пък му хрумна да крие връзката си с Катрин Дрискол, както не му хрумна и да се перчи пред някого с нея. Струваше му се невъзможно чужд човек да я забележи и дори да прояви някакъв интерес.

Затова се стъписа много, макар и без да го преживява, когато в края на лятото откри, че Едит знае нещо за връзката му и че е била наясно едва ли не от самото начало.

Тя заговори нехайно за нея една сутрин, докато Стоунър пиеше кафе и си говореше с Грейс. Едит каза малко остро на Грейс да престане да се мотае, да закусва бързо, защото има урок по пиано и чак след това може да си губи времето. Уилям загледа как слабата му, стройна дъщеря излиза от трапезарията и зачака разсеяно да чуе първите кънтящи тонове, долетели откъм старото пиано.

— Е — продължи Едит, гласът й още беше рязък, — днес сутринта закъсняваш малко.

Уилям се извърна озадачено към нея, но лицето му си остана разсеяно.

Едит каза:

— Младата ти студентка няма ли да се разсърди, ако я държиш да чака?

Той усети как крайниците му изтръпват.

— Моля? — попита. — Какво каза?

— О, Уили — рече Едит и се засмя снизходително. — Нима си въобразяваш, че не знам за… за дребния ти флирт? Ами, знам от самото начало. Как се казва момичето? Чувала съм, но съм забравила.

Стъписано и объркано, съзнанието му се вкопчи в една-единствена дума и когато Стоунър заговори, му се стори, че гласът му звучи сприхаво и подразнено.

— Ти не разбираш — заяви. — Няма никакъв флирт, както се изрази. Това е…

— О, Уили! — повтори Едит и отново се засмя. — Изглеждаш толкова притеснен. О, знам всичко за тези неща. Мъж на твоите години и така нататък. Вероятно е естествено. Поне така твърдят.

За миг Стоунър не каза нищо. После отвърна без желание:

— Ако искаш да говорим за това, Едит…

— Не! — прекъсна го тя и в гласа й се долови лек страх. — Излишно е да го обсъждаме. Наистина.

И нито тогава, нито по-късно те не говориха за това. През повечето време Едит се придържаше към удобното обяснение, че Стоунър е закъснял и не се е прибрал заради работата си, ала се случваше и да заговори, макар и доста разсеяно, за онова, което знаеше и носеше постоянно някъде в себе си. Понякога го правеше закачливо, с нещо като заядлива обич, друг път без всякакви чувства, сякаш това е най-баналната тема, която може да си представи, случваше се и да стане сприхава, сякаш я дразнеше някаква дреболия.

Едит каза:

— О, знам. Когато мъжът прехвърли четирийсетте. Но, Уили, ти можеш да й бъдеш баща, наистина.

Не му беше хрумвало да се запита как ли изглежда в очите на страничен наблюдател, на света. За миг си го представи и онова, което Едит каза, бе част от тази представа. Зърна героя от вицовете по пушилните и от страниците на евтините романи — нещастник на средна възраст, който не е разбран от жена си, който се прави на млад, хваща се с момиче, от което е с години по-възрастен, пресяга се непохватно и глупаво към младостта, която не може да има, нелеп палячо в кичозни дрехи, на когото светът се присмива от съжаление, притеснение и презрение. Стоунър се взря възможно най-внимателно в този мъж, но колкото повече го гледаше, толкова по-непознат ставаше той. Човекът, когото виждаше, не беше Стоунър и той изведнъж проумя, че това е никой.

Знаеше обаче, че светът се прокрадва към него, към Катрин и малкото гнездо, за което мислеха, че си е само тяхно, и наблюдаваше приближаването му с тъга, за която не можеше да сподели дори с Катрин.

Онзи септември есенният семестър започна с бурно пъстро циганско лято, настъпило след подранилата слана. Стоунър се върна на лекциите с желание, каквото не бе изпитвал от много време, дори мисълта, че ще се изправи пред лицата на стотина първокурсници, не попари подновената му енергия.