Джон Уилямс - Стоунър

— На теория животът си е твой, ти си знаеш. На теория би трябвало да можеш да спиш, с когото си поискаш, да правиш каквото си поискаш и това не би трябвало да занимава никого, стига да не пречи на преподавателската ти работа. Но, дявол да го вземе, животът не си е твой. Той е… о, по дяволите. Знаеш какво имам предвид.

Стоунър се усмихна.

— Опасявам се, че да.

— Лоша работа. Ами Едит?

— Както личи — подхвана Стоунър, — тя гледа на всичко това далеч не така сериозно, както другите. И странно, Гордън, според мен никога двамата с нея не сме се разбирали така добре, както през последната година.

Финч прихна.

— Човек никога не знае, нали? Но те питах за друго, развод ще има ли? Такива неща?

— Не знам. Може би. Но Едит ще се съпротивлява. Ще се вдигне голяма пушилка.

— Ами Грейс?

На гърлото на Стоунър внезапно заседна буца и той усети, че по лицето му се е изписало какво чувства.

— Това е… друго. Не знам, Гордън.

Финч рече безразлично, сякаш обсъждаха друг:

— Може и да излезеш жив от един развод… ако не се вдигне голяма пушилка. Няма да бъде приятно, но сигурно ще излезеш жив. И ако това… ако тази история с малката Дрискол не беше сериозна, ако ти просто се забавляваше, щяхме да се оправим някак. Но ти, Бил, сам си го просиш.

— Вероятно — каза Стоунър.

Настъпи мълчание.

— Каква ужасна работа имам — въздъхна Финч. — Понякога си мисля, че изобщо не ставам за нея.

Стоунър се усмихна.

— Навремето Дейв Мастърс каза, че не си достатъчно голям негодник, за да успееш истински.

— Може би е бил прав — отвърна Финч. — Но достатъчно често се чувствам негодник.

— Не се притеснявай за това, Гордън — каза Стоунър. — Разбирам в какво положение си. И ако мога да го облекча, то… — Стоунър замълча и поклати рязко глава. — Но точно сега не мога да направя нищо. Налага се да почакаме. Някак…

Финч кимна и не погледна Стоунър, вторачи се в писалището, сякаш е гибел, която се приближава към него бавно и неумолимо. Стоунър поизчака малко и когато Финч продължи да мълчи, се изправи тихо и излезе от кабинета.

Заради разговора с Гордън Финч онзи следобед закъсня при Катрин. Без да си прави труда да се оглежда, тръгна по улицата и влезе при Катрин. Тя го чакаше, не се беше преоблякла и чакаше сковано — седеше с изправен гръб, нащрек, на тясното легло.

— Закъсня — каза безизразно.

— Извинявай — отвърна той. — Задържаха ме.

Катрин запали цигара, ръката й трепереше леко. Тя погледа известно време клечката кибрит и я угаси, като духна от дима. Каза:

— Една от колегите преподавателки се постара да ми каже, че днес следобед те е повикал деканът Финч.

— Да — потвърди Стоунър. — Това ме задържа.

— Заради нас ли беше при него?

Стоунър кимна.

— Чул е разни неща.

— Така си и знаех — рече Катрин. — Преподавателката — тя ми е приятелка, — явно знаеше нещо, което не искаше да ми казва. О, Господи, Бил!

— Изобщо не е това, което си мислиш — възрази Стоунър. — Гордън ми е стар приятел. Всъщност мисля, че иска да ни предпази. И смятам, че ще го направи, стига да може.

Катрин мълча дълго. Изхлузи обувките и след като легна на кревата, се загледа в тавана. Каза спокойно:

— Започва се. Явно сме разчитали на прекалено много, като сме се надявали да ни оставят на мира. Всъщност едва ли някога сме смятали сериозно, че това ще се случи.

— Ако нещата загрубеят — рече Стоунър, — можем да заминем някъде. Можем да направим нещо.

— О, Уил! — Катрин се позасмя гърлено и тихо. Седна на леглото. — Ти си най-милото същество, най-милото, най-милото, което човек може да си представи. И няма да допусна да ни притесняват. За нищо на света!

Следващите няколко седмици живяха, общо взето, както преди. Със стратегия, с която нямаше да се справят преди година, със сила, която нямаше да знаят, че притежават, търсеха заобиколни пътища и хитри ходове, разгръщаха уменията си като обиграни пълководци, които трябва да оцелеят с малобройна войска. Наистина станаха внимателни и се пазеха много, а маневрите им носеха някакво мрачно удоволствие. Стоунър ходеше у Катрин само по тъмно, когато никой не можеше да го забележи, че влиза, през деня, между лекциите Катрин правеше така, че да я виждат по кафенетата с по-млади преподаватели, а часовете, които двамата прекарваха заедно, бяха белязани от споделената решителност. Казваха си — всеки сам на себе си и на другия, — че са по-близо от всякога, и за тяхна изненада видяха, че наистина е така, че думите, които изричат, за да се утешат, са повече от успокоителни. Правеха близостта възможна и обвързването неизбежно.