Джон Уилямс - Стоунър

Стоунър не каза нищо. Някъде дълбоко в него се появи празнота, той усети гърч, замайване. Накрая попита:

— Можеш ли да ми дадеш една седмица?… Трябва да помисля. Една седмица?

Финч кимна.

— Поне за седмица мога да удържа нещата. Но за по-дълго едва ли. Съжалявам, Бил. Знаеш го.

— Да. — Той стана от стола и постоя малко — да провери доколко изтръпнали са краката му. — Ще ти съобщя. Ще ти съобщя, когато мога.

От кабинета излезе в мрака на дългия коридор и тръгна с тежка крачка в слънчевата светлина, по широкия свят — накъдето и да се обърнеше, той бе като затвор.

Години по-късно в редки мигове се връщаше към дните след разговора с Гордън Финч и не можеше да си ги спомни ясно. Беше като мъртвец, в който не живееше друго, освен навика на упоритата воля. Но колкото и да е странно, помнеше себе си и местата, хората и събитията, подминавали го в онези няколко дни, и знаеше, че за пред другите е имал вид, който изобщо не е съответствал на неговото положение. Четеше лекции, поздравяваше колегите си, ходеше на заседанията, на които трябваше да ходи, и никой от хората, които срещаше ден след ден, и не подозираше, че се случва нещо.

Но от мига, в който излезе от кабинета на Гордън Финч, някъде вътре във вцепенението, разраснало се от малкото ядро на битието му, Стоунър знаеше, че част от живота му е приключила, че част от него е съвсем близо до смъртта и той може да наблюдава едва ли не спокойно наближаването й. Усещаше като през мъгла, че върви през университетското градче в ярката свежа горещина на следобеда в началото на пролетта, дрянът покрай тротоарите и в предните дворове бе потънал в цвят, който трептеше пред погледа му като мек облак, прозрачен и рехав, и въздухът беше просмукан със сладката миризма на умиращ люляк.

А когато стигна у Катрин, Стоунър беше трескаво и безсърдечно весел. Не обърна внимание на въпросите й за последната си среща с декана, накара я да се смее и загледа с неизмерима тъга последното им усилие да са весели, наподобяващо танц, който животът изпълнява върху тялото на смъртта.

Ала знаеше, че накрая ще се наложи да говорят, макар че думите, които изричаха, бяха като изпълнение на нещо, което насаме с познанието си са репетирали отново и отново. Разкриха това познание с граматиката: тръгнаха от сегашното време: „Щастливи сме, нали?“, върнаха се към миналото: „Бяхме щастливи, според мен по-щастливи от всеки друг“, и накрая стигнаха до неизбежния разговор.

Няколко дни след срещата с Финч, в миг на спокойствие, прекъснало полуистеричната веселост, която бяха избрали като състояние, най-прилягащо за последните им дни заедно, Катрин каза:

— Не разполагаме с много време, нали?

— Да — пророни Стоунър.

— Колко още? — попита Катрин.

— Няколко дни, два-три.

Тя кимна.

— Преди си мислех, че просто няма да издържа. А сега съм просто вцепенена. Не чувствам нищо.

— Знам — каза Стоунър. Известно време мълчаха. — Знаеш, че ако има нещо — каквото и да било, — което мога да направя, ще…

— Недей — спря го Катрин. — Разбира се, че знам.

Той се облегна на кушетката и загледа ниския тъмен таван — небето в техния свят. Каза спокойно:

— Ако зарежа всичко… ако оставя всичко и се махна оттук… ще дойдеш с мен, нали?

— Да — рече тя.

— Но знаеш, че няма да го направя, нали?

— Да, знам.

— Защото тогава — обясни сам на себе си Стоунър — всичко ще се обезсмисли: всичко, което сме правили, всичко, което сме били. Почти сигурно е, че няма да съм в състояние да преподавам, а ти… ти ще работиш друго. И двамата ще станем нещо друго, нещо различно от нас самите. Ние ще бъдем… нищо.

— Нищо — повтори тя.

— Поне излязохме от цялата тази история такива, каквито сме. Знаем, че сме… каквито сме.

— Да — каза Катрин.

— Защото в крайна сметка тук ме задържа не Едит и дори не Грейс или това, че със сигурност ще я загубя, тук ме задържа не скандалът, не болката, която могат да причинят на теб или на мен, не трудностите, през които ще се наложи да минем, не дори това, че не е изключено да изгубим любовта. А просто опасността да разрушим себе си, онова, което правим.

— Знам — каза Катрин.

— Така че в крайна сметка сме от света, би трябвало да го знаем. Струва ми се, че все пак го знаехме, но се чувствахме длъжни да се отдръпнем малко, да се преструваме, за да можем да…

— Знам — каза Катрин. — Вероятно съм го знаела от самото начало. Колкото и да се преструвахме, знаех, че някой ден, някой ден ще… знаех. — Тя замълча и го погледна втренчено. Изведнъж очите й заблестяха от сълзи. — Но по дяволите, Бил, по дяволите всичко.