Джон Уилямс - Стоунър

Не казаха нищо повече. Прегърнаха се така, че да си виждат лицата, и правиха секс, за да не им се налага да говорят. Любиха се с предишната нежна чувственост, породена от това, че се познаваха добре, и с новата силна страст на загубата. После, в непрогледната нощ на малката стаичка, продължиха да лежат неподвижно, без да говорят, с тела, които се докосваха леко. След доста време Катрин започна да диша равномерно, като насън. Стоунър стана тихо, облече се в тъмното и излезе, без да я буди. Обикаля по тихите безлюдни улици на Колумбия, докато на изток се появи първата сивкава светлина, после отиде в университетското градче. Седна на каменните стъпала пред Джеси Хол и загледа как светлината на изток пълзи по огромните каменни колони в средата на двора. Замисли се за пожара, който още преди раждането му е изтърбушил и разрушил старата сграда, и някак смътно се натъжи от гледката на онова, което беше останало. Когато се развидели, Стоунър влезе в сградата и отиде в кабинета си, където зачака началото на първата лекция.

Не видя повече Катрин Дрискол. След като той си тръгна през нощта, Катрин стана, прибра всичките си вещи, опакова в кашони книгите и написа на домоуправителя бележка къде да ги изпрати. Написа писмо до Английската катедра с бележките на студентите и с указание групите й да бъдат разпуснати за десетте дни, които оставаха до края на семестъра, а също с молба за напускане. В два следобед вече беше във влака, който потегляше от Колумбия.

Стоунър си даде сметка, че тя явно е подготвяла от известно време заминаването си, и беше признателен, че не е знаел и че Катрин не му е оставила прощално писмо, за да му каже неща, които няма как да бъдат казани.

Онова лято Стоунър не преподава и се разболя за пръв път през живота си. Вдигна висока температура с неизвестен произход, която само за седмица спадна, но го остави без сили, той стана слаб като скелет и оглуша частично. Цялото лято бе толкова немощен и безжизнен, че се уморяваше и от няколко крачки, почти през цялото време не излизаше от малката остъклена веранда отзад на къщата, лежеше или седеше на старото кресло, което бе качил от мазето. Гледаше през прозореца или към обкования с дъски таван и от време на време се раздвижваше, като ходеше да хапне нещо в кухнята.

Почти нямаше сили да разговаря с Едит и дори с Грейс, въпреки че се случваше Едит да дойде в задната стаичка, да побъбри разсеяно няколко минути с него, а после да го остави сам точно толкова внезапно, както и беше нахлула.

Веднъж в средата на лятото отвори дума за Катрин.

— Току-що научих, преди ден-два — рече тя. — Значи малката ти приятелка си е заминала, така ли?

Стоунър трябваше да приложи усилие, за да насочи вниманието си от прозореца към Едит.

— Да — каза меко.

— Как й беше името? — попита Едит. — Все не мога да го запомня.

— Катрин — отговори той. — Катрин Дрискол.

— А, да — рече Едит. — Катрин Дрискол. Ето на, видя ли? Казвах ли ти аз? Обясних ти, че тези неща не са важни.

Той кимна разсеяно. Навън, в стария бряст, сместил се при оградата в задния двор, се обади голяма черно-бяла птица, сврака. Стоунър заслуша грака й, протяжния самотен вик, и загледа като омагьосан отворения клюн.

Онова лято се състари бързо и когато през есента тръгна да чете отново лекции, имаше и хора, които в началото не го познаваха и трепваха, стъписани и изненадани. Лицето му, изпито и костеливо, бе прорязано от дълбоки бръчки, косата му бе на път да побелее и Стоунър се беше изгърбил много, сякаш носеше невидим товар. Гласът му бе станал леко пресипнал и рязък и той си бе създал навика да гледа с наведена глава, така че бистрите му сиви очи бяха пронизващи и изпитателни под гъстите вежди. Рядко говореше с някого, освен със студентите и винаги отговаряше на въпросите и поздравите припряно, а понякога и грубо.

Вършеше работата си упорито и решително и с това развеселяваше по-възрастните колеги и вбесяваше по-младите преподаватели, които като него водеха занятия само на първокурсниците, часове наред поправяше и оценяваше писмени работи, всеки ден провеждаше консултации и ходеше неотклонно на всички заседания на катедрата. Не се изказваше често на тях, но направеше ли го, говореше без задръжки и недомлъвки, така че си създаде сред колегите славата на сприхав и избухлив. Но с младите студенти беше внимателен и търпелив, макар да настояваше да работят повече, отколкото им се искаше, и то със сляпа твърдост, която мнозина не разбираха.