Джон Уилямс - Стоунър

На около три пресечки от университетското градче в посока центъра на града имаше няколко големи стари къщи със стаи, обособени преди известно време в отделни апартаменти, където сега живееха студенти от горните курсове, млади преподаватели, служители от университетската администрация и други хора. Къщата, където живееше Катрин Дрискол, беше в средата. Беше огромна, триетажна, от сив камък, с изумително многообразие от входове и изходи, с кулички, еркерни прозорци и балкони, издадени от всички страни напред и нагоре. Накрая Стоунър намери името на Катрин Дрискол върху една пощенска кутия отстрани на сградата, където имаше късо циментово стълбище за врата в сутерена. Той се поколеба за миг, сетне почука.

Когато Катрин Дрискол отвори, Уилям Стоунър за малко да не я познае — беше си вдигнала нехайно косата и я беше прихванала високо, така че се виждаха малките й розово-бели уши, беше с очила с тъмни рамки, зад които тъмните й очи изглеждаха големи и уплашени, беше облечена в риза с мъжка кройка с разкопчана яка и тъмен панталон, с който изглеждаше по-слаба и стройна, отколкото я помнеше Стоунър.

— Извинявайте… пропуснах срещата — каза той спънато. Подаде й рязко папката. — Реших, че може би ви трябва за почивните дни.

Известно време тя не каза нищо. Гледаше го безизразно и хапеше долната си устна. Отдръпна се назад.

— Няма ли да влезете?

Стоунър тръгна след нея и от много късия, тесен коридор влезе в стаичка, тъмна и с нисък таван, с ниска кушетка, която служеше и за канапе, дълга ниска маса отпред, тапицирано кресло, малко бюро със стол и пълна с книги библиотека на стената. По пода и кушетката също имаше книги, по бюрото бяха разпилени листове.

— Доста тясно е — каза Катрин Дрискол, като се наведе да вдигне една от книгите на пода, — но на мен не ми трябва много място.

Стоунър седна на тапицираното кресло срещу кушетката. Катрин го попита ще пие ли кафе и той отговори, че да. Тя отиде в кухничката и след като се отпусна, Стоунър се огледа, заслушан в тихите звуци откъм кухнята.

Катрин донесе кафето в крехки бели порцеланови чаши върху черен лакиран поднос, който остави на масичката при кушетката. Известно време отпиваха от кафето и разговаряха притеснено. После Стоунър отвори дума за онази част от ръкописа, която беше прочел, и за вълнението, което беше усетил по-рано, в библиотеката — беше се навел напред и говореше напрегнато.

Доста време двамата разговаряха, без да се притесняват, прикрити зад темата. Катрин Дрискол седеше с блеснали очи в края на кушетката и ту преплиташе тънки пръсти над масичката, ту ги раздалечаваше. Уилям Стоунър бе придърпал напред креслото и се беше навел напрегнато към младата жена — бяха толкова близо, че ако протегнеше ръка, той щеше да я докосне.

Обсъждаха въпросите, свързани с началните глави на студията, докъде може да доведе тя, колко важна е темата.

— Не бива да се отказвате — посъветва Стоунър с припряност, която не разбираше. — Колкото и трудно да ви се струва понякога, не се отказвайте. Прекалено добре е за вас, за да се отказвате. О, няма съмнение, че дисертацията е добра.

Катрин мълчеше и за миг оживлението напусна лицето й. Тя се облегна, извърна поглед и каза някак разсеяно:

— Семинарът… някои от нещата, които казахте… ми бяха много полезни.

Той се усмихна и поклати глава.

— На вас този семинар не ви беше необходим. Но се радвам, че имахте възможност да се включите в него. Според мен беше добър.

— О, какъв срам! — избухна тя. — Какъв срам. Семинарът… вие бяхте… след семинара трябваше да започна отначало. Какъв срам, че ви…

Тя замълча, огорчена, ядосана и объркана, стана и отиде неспокойно при бюрото.

Стоунър се стъписа от изблика й и известно време не каза нищо. После рече:

— Не се притеснявайте. Случват се такива неща. С времето всичко ще се нареди. Наистина не е важно.

И най-неочаквано, след като той изрече думите, вече не беше важно. За миг усети, че онова, което е казал, си е самата истина, и за пръв път от месеци усети как го отпуска бремето на отчаянието, чиято тежест не бе осъзнавал докрай. Почти зашеметен, повтори едва ли не през смях:

— Наистина не е важно.

Но сега и двамата се чувстваха неловко и вече не можеха да говорят свободно, както преди няколко мига. След малко Стоунър се изправи, благодари за кафето и се сбогува. Катрин го изпрати до вратата и му пожела едва ли не рязко „лека нощ“.

Навън беше тъмно и във вечерния въздух се долавяше пролетен студ. Стоунър си пое дълбоко дъх и усети как потреперва. Светлините на града зад назъбените очертания на къщите с апартаменти грееха в рехавата мъгла. Уличната лампа на ъгъла разсейваше малко мрака наоколо, а в мрака нататък внезапно екна смях, който прокънтя и заглъхна. Мъглата задържаше мириса на дим, който идваше от запалените по задните дворове отпадъци, и докато Стоунър вървеше бавно във вечерта, докато вдишваше от този мирис и усещаше по езика си хапливия нощен въздух, му се струваше, че мигът, в който е влязъл, е бил достатъчен и може би не му трябва много повече.