Джон Уилямс - Стоунър

А Едит беше доволна.

— Виждаш ли? — казваше със студено ликуване, сякаш от трескавия й щурм към проблема с „популярността“ на Грейс не бяха минали близо три години. — Виждаш ли? Бях права. Единственото, от което Грейс имаше нужда, бе малко да я побутнеш. А Уили не одобряваше. О, знаех си аз. Уили не одобрява никога.

Години наред Стоунър бе заделял всеки месец по няколко долара, та когато стане време, Грейс да може да напусне Колумбия и да отиде в колеж, може би в източните щати, по-надалеч. Едит знаеше за намеренията му и уж ги одобряваше, но когато дойде времето, не искаше и да чуе.

— А, не! — каза тя. — Няма да го понеса! Детенцето ми! И от една година се справя толкова добре тук. Всички я търсят, толкова е щастлива. Ще се наложи да свиква и… детенцето ми, Грейси, детенцето ми. — Едит се извърна към дъщеря си. — Грейси всъщност не иска да се разделя с мама. Нали? И да я оставя самичка.

Известно време Грейс гледа майка си, без да казва нищо. Извърна се за миг към баща си и поклати глава. Каза на майка си:

— Ако искаш да остана, ще го направя, разбира се.

— Грейс — намеси се Стоунър. — Чуй ме. Ако искаш да заминеш… много те моля, ако наистина искаш да заминеш…

Тя не пожела да го погледне още веднъж.

— Няма значение — каза.

Още преди Стоунър да е успял да добави нещо, Едит заговори как с парите, заделени от баща й, щели да обновят гардероба й, щели да накупят наистина хубави дрехи, а може би дори и малък автомобил, така че Грейс и приятелите й да могат… А Грейс се усмихна с бавната си, едва доловима усмивка, като кимаше и току казваше по някоя дума, сякаш го очакваха от нея.

Въпросът беше решен и Стоунър така и не разбра какво чувства Грейс, защо е останала, дали защото го иска майка й, или защото го иска тя, или пък от пълно безразличие към собствената си съдба. Есента щеше да се запише първи курс в Университета на Мисури, щеше да учи там поне две години, а после, ако пожелае, щеше да получи разрешение да замине, да напусне щата, за да завърши колеж. Стоунър си казваше, че така е по-добре, по-добре е за Грейс да търпи още две години затвора, в който едва ли подозираше, че се намира, отколкото да бъде разкъсвана върху кръста на безпомощната воля на Едит.

И така, не се промени нищо. Грейс си получи гардероба, отказа предложението на майка си за малка кола и се записа да следва в Университета на Мисури. Телефонът продължи да звъни, същите лица (или лица, които не се отличаваха особено) продължиха да идват, да се смеят и да крещят на входната врата, в здрача продължиха да реват същите автомобили. Както и в гимназията, Грейс почти не се свърташе вкъщи и Едит бе доволна от — както си мислеше, — все по-голямата популярност на дъщеря си.

— На майка си се е метнала — казваше. — Преди да се омъжи, тя беше много популярна. Всички момчета… Тате се вбесяваше от тях, но дълбоко в себе си се гордееше много, чувствах го.

— Да, Едит — отвръщаше тихо Стоунър и усещаше как сърцето му се свива.

Семестърът бе труден за Стоунър, беше негов ред да подготви изпита по английски за всички студенти първокурсници в университета, и в същото време бе зает като ръководител на две особено трудни докторски дисертации — и двете изискваха от него много допълнително четене. Затова той отсъстваше от дома си по-често, отколкото през последните няколко години.

Една вечер към края на ноември се прибра по-късно от обикновено. Във всекидневната не светеше, къщата беше притихнала и той предположи, че Грейс и Едит са си легнали. Занесе някои от книжата, които бе взел със себе си, в задната стаичка с намерението да почете, след като си легне. Отиде в кухнята за сандвич и чаша мляко — тъкмо си беше отрязал филия и бе отворил хладилника, когато най-неочаквано чу протяжен писък, остър и пронизващ като нож, проехтял някъде от долу. Изтича във всекидневната, писъкът се чу още веднъж, този път къс и някак яростен в силата си, идваше откъм ателието на Едит. Стоунър прекоси бързо стаята и отвори вратата.

Едит седеше на пода, сякаш беше паднала, очите й бяха диви, устата й бе отворена, готова да нададе още един писък. Грейс седеше със скръстени крака на тапицираното кресло отсреща и гледаше едва ли не спокойно майка си. Светеше само настолната лампа върху работната маса на Едит, затова помещението беше изпълнено с ослепителна яркост и наситени сенки.

— Какво има? — попита Стоунър. — Какво се е случило?

Главата на Едит се завъртя с лице към него, сякаш беше на разхлабен винт, очите й бяха празни. Тя каза странно сприхаво: