Джон Уилямс - Стоунър

— Променила се е някак — сподели объркана Едит със Стоунър. — От нашата малка Грейси не е останало нищо. Много й се струпа на главата и подозирам, че не иска да й се напомня нищо… Помоли да ти предам, че те обича.

Годините на войната се сляха на размазано петно и Стоунър мина през тях така, сякаш са почти непоносима брулеща буря — със сведена глава, със стиснати зъби, с мисли, насочени към следващата стъпка и към следващата, и към следващата. Ала въпреки стоическата си издръжливост, въпреки че вървеше безжизнено през дните и седмиците, дълбоко в себе си той беше силно раздвоен човек. Изтръпваше от инстинктивен ужас при мисълта за всекидневното опустошение, за плъзналата навсякъде разруха и смърт, които щурмуваха неумолимо ума и сърцето, за втори път наблюдаваше как факултетът се обезлюдява, как аудиториите се опразват, виждаше измъчения вид на онези, които остават, виждаше в този вид и бавната смърт на сърцето, горчивото закърняване на чувствата и грижите.

От друга страна обаче, бе силно привлечен от същото това изтребление, от което изтръпваше. Откри в себе си склонност към насилие, за която не бе и подозирал: изгаряше от желание да се включи, да усети вкуса на смъртта и кръвта, горчивата радост на разрушението. Беше обзет и от срам, и от гордост, над които надделяваше горчивото разочарование от самия себе си и от времето и обстоятелствата, направили го възможен.

Седмица след седмица, месец след месец пред него се нижеха имената на загиналите. Понякога бяха само имена, които помнеше от далечното минало, друг път успяваше да си спомни и лице, което да свърже с името, случваше се да се сети и за глас, за дума.

През цялото това време продължи да преподава и да усвоява нови и нови неща, макар и понякога да усещаше, че е безполезно да се снишава, за да се прикрие от бушуващата буря, че е безсмислено да пази със събрани длани мъждивото пламъче на последната жалка клечка кибрит.

От време на време Грейс се прибираше в Колумбия — да погостува на родителите си. Първия път доведе и сина си, който току-що бе навършил една годинка, но с присъствието си той, кой знае защо, притесняваше Едит, затова при следващите посещения Грейс го оставяше при баба му и дядо му в Сейнт Луис. На Стоунър му се искаше да вижда по-често внук си, но не спомена за това свое желание — с времето беше разбрал, че Грейс се е изнесла от Колумбия — и може би дори е забременяла, — не за друго, а всъщност за да избяга от затвор, където сега се връщаше от неизкоренима доброта и мила добра воля.

Едит не подозираше или не искаше да го признае, но Стоунър знаеше, че Грейс е започнала да пие не на шега. Разбра го през лятото една година след като свърши войната. Грейс бе дошла да им погостува няколко дни — изглеждаше особено уморена, под очите й имаше сенки, лицето й беше напрегнато и бледо. Веднъж след вечеря Едит си легна рано, а Грейс и Стоунър останаха в кухнята да пият кафе. Стоунър се опита да поговори с нея, но тя беше неспокойна и объркана. Доста минути седяха в мълчание, накрая Грейс го погледна притеснено, сви рамене и най-неочаквано въздъхна.

— Слушай — подхвана, — намира ли ти се вкъщи нещо за пиене?

— Не — отвърна Стоунър, — опасявам се, че не. В шкафа може би има бутилка шери, но…

— Трябва на всяка цена да пийна малко. Нали нямаш нищо против да звънна в магазина и да поръчам една бутилка?

— Разбира се, че не — отговори Стоунър. — Просто ние с майка ти обикновено не…

Но Грейс беше станала от стола и бе отишла във всекидневната. Разлисти припряно телефонния указател и набра трескаво номера. След като се върна в кухнята, подмина масата, отиде при шкафа и извади преполовена бутилка шери. Взе от дъската за сушене на съдове една чаша и я напълни почти догоре със светлокафяво вино. Както стоеше права, я пресуши до дъно и като потреперваше леко, избърса устни.

— Развалено е — обясни. — И мразя шери.

Върна се на масата заедно с бутилката и чашата, седна и ги сложи точно пред себе си. Напълни чашата до половината и погледна баща си със странна, едва забележима усмивка.

— Пия малко повече, отколкото трябва — обясни. — Клетият татко. Не знаеше, нали?

— Не знаех — потвърди той.

— Всяка седмица си казвам: от другата седмица няма да пия толкова много, а се получава така, че пия повече. И аз не знам защо.

— Нещастна ли си? — попита Стоунър.

— Не — отговори Грейс. — Мисля, че съм щастлива. Или най-малкото почти щастлива. Не е това. А…