Джон Уилямс - Стоунър

В събота и неделя почива, а в понеделник вече бе в състояние да проведе занятията. Прибра се рано и тъкмо лежеше на канапето във всекидневната и разглеждаше заинтригувано тавана, когато на вратата се позвъни. Стоунър седна и понечи да се изправи, но вратата се отвори. Беше Гордън Финч. Беше блед, ръцете му трепереха.

— Влизай, Гордън — покани го той.

— Господи, Бил — рече Финч. — Защо не ми каза?

Стоунър прихна.

— Какво искаш, да пусна обява във вестниците ли? — отвърна. — Мислех, че мога да го направя без излишен шум, без да разстройвам никого.

— Знам, но… Господи, ако знаех.

— Няма място за тревога. Още не са казали нищо определено — някаква си операция. Проучвателна, май така я наричат. Всъщност ти откъде научи?

— От Джеймисън — рече Финч. — Той е и мой лекуващ лекар. Не било етично, но смятал, че е редно да знам. Прав е, Бил.

— Знам — каза Стоунър. — Няма значение. Разчуло ли се е?

Финч поклати глава.

— Засега не.

— В такъв случай си мълчи. Моля те.

— Разбира се, Бил — увери го Финч. — А вечерята в петък… не е задължително да присъстваш.

— Въпреки това ще дойда — каза Стоунър. После се усмихна. — Все дължа нещо на Ломакс.

По лицето на Финч се мярна нещо като призрачна усмивка.

— Наистина си станал опак старец.

— Вероятно — каза Стоунър.

Вечерята бе в малката банкетна зала на Студентския съюз. Едит реши в последния момент, че няма да издържи на такова нещо, затова Стоунър отиде сам. Тръгна рано и мина бавно през университетското градче, сякаш се разхождаше безгрижно в пролетен следобед. Както и очакваше, в залата нямаше никого — накара един от келнерите да махне картончето с името на жена му и да пренареди централната маса, за да няма празни места. После седна и зачака гостите.

Седеше между Гордън Финч и ректора на университета, Ломакс, който щеше да бъде нещо като церемониалмайстор, беше през три стола. Усмихваше се, бъбреше си с хората наоколо и не погледна Стоунър.

Залата се напълни бързо, преподаватели от катедрата, които почти не бяха говорили с него от години, му махнаха от другия край на помещението, той кимна. Финч говореше малко, но не изпускаше от очи Стоунър, младият нов ректор, чието име той все не можеше да запомни, разговаряше с него непринудено, с уважение.

Храната беше поднесена от млади студенти в бели сака, Стоунър позна някои, кимна им и поговори с тях. Гостите гледаха тъжно храната, после започнаха да ядат. Помещението се огласи от ведър разговор като жужене, накъсван от веселото потракване на сребърните прибори и порцелановите чинии, Стоунър знаеше, че почти са забравили за присъствието му, затова имаше възможност да порови из храната, да отхапе ритуално няколко пъти и да се огледа. Присвиеше ли очи, не виждаше лица, виждаше цветове и смътни очертания, които се движеха пред него като в рамка, където миг след миг образуват нов рисунък като от сдържан прилив. Гледката беше приятна и ако Стоунър се съсредоточеше върху нея, вече не забелязваше болката.

Изведнъж настъпи тишина, той поклати глава, сякаш се отърсваше от сън. Ломакс стоеше прав в края на тясната маса и почукваше с ножа по чашата за вода. Красиво лице, помисли си разсеяно Стоунър, все още красиво. От годините дългото слабо лице бе станало още по-слабо и бръчките бяха като следи от изострила се чувствителност, а не от възраст. Усмивката и досега си беше задушевно ехидна, а гласът — както и преди, — бе кънтящ и не трептеше.

Ломакс говореше и говореше, думите достигаха до Стоунър откъслечно, сякаш гласът, който ги изричаше, тътнеше от тишината и после заглъхваше още при източника.

— … Дългите години на всеотдайно служение… напълно заслужена почивка след напрежението… уважаван от колегите…

Стоунър чу иронията и разбра, че след всички тези години Ломакс говори по свой си начин именно на него.

От унеса го изтръгнаха бурните решителни ръкопляскания, които заглъхнаха бързо. Гордън Финч застана прав до Стоунър и заговори. Стоунър извърна поглед нагоре и напрегна слух, но не чу какво казва Гордън Финч, устните му мърдаха, той гледаше втренчено напред, по едно време екнаха ръкопляскания, Финч седна. Ректорът от другата страна на Стоунър се изправи и заговори с глас, който препускаше от ласкателствата към заканите, от смешното към тъжното, от съжалението към радостта. Той каза как се надявал пенсионирането на Стоунър да бъде начало, а не край, как знаел, че университетът ще обеднее заради отсъствието му, че традициите били важни, че промените били наложителни, че всичките му студенти щели да носят години наред в сърцата си признателност. Стоунър не схващаше какво казва ректорът, но когато той приключи, залата избухна в бурни ръкопляскания и лицата се усмихнаха. След като ръкоплясканията заглъхнаха, някой от публиката извика пискливо: