Джон Уилямс - Стоунър

Чу отново гласовете, не отвори очи. Дали беше Гордън? Слухът му като че напусна тялото и увисна като облак над него, така че да улавя и най-тихия звук. Но съзнанието му не различаваше ясно думите.

Гласът — дали беше Гордън? — говореше нещо за живота на Стоунър. И макар че той не различаваше думите, макар че дори не беше сигурен дали някой ги изрича, съзнанието му блъскаше и блъскаше по този въпрос яростно като ранен звяр. Стоунър видя безпощадно живота си така, както той изглежда отстрани.

Безстрастно, с хладна логика Стоунър осъзна, че животът му изглежда провал. Той бе мечтал за приятелство, за близостта на приятелството, която да го задържи в човешкия род: беше имал двама приятели, единият от които бе загинал безсмислено още преди да заяви за себе си, а другият сега се бе изтеглил толкова надалеч в редиците на живите, че… Беше мечтал за изключителната и въпреки това сближаваща страст на брака, беше получил и нея, а не знаеше какво да я прави и тя беше умряла. Беше мечтал за любов, беше я имал и се беше отказал от нея, беше я оставил да хлътне в хаоса на възможностите. Катрин, помисли си.

— Катрин.

Беше мечтал да е преподавател и бе станал, ала знаеше, открай време знаеше, че почти през целия си живот е бил безразличен в преподаването. Беше копнял за някаква почтеност, за някаква всеобемна чистота, а беше намерил компромиси и настъпателната агресивност на еснафщината. Беше се стремил към мъдрост, а в края на всичките тези години бе намерил невежество. И какво друго? — помисли си. — Какво друго?

А ти какво очакваше? — запита се.

Отвори очи. Беше тъмно. Видя небето навън, мастиленосинята чернилка на всемира и рехавото сияние на луната през един облак. Сигурно е много късно — помисли си, струваше му се, че само преди миг Гордън и Едит са стояли до него в яркия следобед. Или е било преди много време? Стоунър не можеше да каже.

Беше наясно, че съзнанието му ще отслабне, докато тялото му рухва, но не бе подготвен колко внезапно ще стане това. Плътта е силна — помисли си, — по-силна, отколкото си представяме. Иска да пребъде вечно.

Чуваше гласове, виждаше светлини и усещаше как болката идва и си отива. Над него се надвесваше лицето на Едит, той чувстваше как лицето му се усмихва. Понякога чуваше как собственият му глас говори и си мислеше, че го прави смислено и разумно, макар че не можеше да бъде сигурен. Усещаше ръцете на Едит, които го пренасяха, къпеха го. Тя пак има своето дете — помисли си, — най-после има своето дете и може да се грижи за него. Искаше му се да й говори, чувстваше, че има да й казва нещо.

Какво очакваше? — помисли си.

Нещо тежко притискаше клепачите му. Той усети как те треперят, после успя да ги отвори. Беше усетил светлината, ярката светлина на слънчевия следобед. Примига и се загледа вяло в синьото небе и бляскавия ръб на слънцето, които се виждаха през прозореца. Реши, че са истински. Размърда едната си ръка и от движението почувства странна сила, която сякаш от въздуха се плисна вътре в него. Пое си дълбоко въздух, болка нямаше.

Струваше му се, че с всяка глътка въздух, която поема, силите му растат, плътта му пламтеше и той усещаше по лицето си нежната тежест на светлината и сянката. Надигна се в леглото, приседна с гръб, облегнат на стената. Сега вече виждаше навън.

Почувства, че се е пробудил от дълъг сън и е освежен. Беше късна пролет или ранно лято — по-скоро ранно лято, ако се съди от онова, което се виждаше. Листата на огромния бряст в задния двор бяха наситенозелени и лъскави, сянката, която дървото хвърляше, бе със свежест и прохлада, каквито той бе усещал преди. Въздухът беше наситен, тежък от сладките ухания на трева, на листа и цветя, които се смесваха и се стелеха. Стоунър си пое още веднъж дълбоко въздух, чу как дъхът му хрипти и долови как сладостта на лятото се трупа в белите му дробове.

С въздуха, който си пое, долови и някакво разместване дълбоко в себе си, разместване, което спира нещо и сковава главата му така, че тя да не мърда. Когато то отмина, Стоунър си помисли: така, значи, изглежда.

Мина му през ума, че не е зле да повика Едит, после разбра, че няма да го направи. Издъхващите са себични — помисли си, — като малки деца искат да запазят своите мигове само за себе си.

Пак дишаше, но вътре в него нещо се бе променило, и той не знаеше какво. Усети, че чака нещо, някакво познание, но му се стори, че разполага с цялото време на света.

Чу далечния звук на смях и извърна глава — да види откъде идва. Няколко студенти минаваха за по-пряко през моравата в задния му двор, бързаха за някъде. Стоунър ги видя отчетливо: три двойки. Момичетата бяха с дълги крака и ръце, бяха красиви в тънките летни рокли, момчетата ги гледаха като омагьосани, с радостно изумление. Стъпваха леко по тревата, почти не я докосваха, не оставяха следи там, където са били. Стоунър ги гледа, докато изчезнаха от погледа му и отидоха там, където вече не се виждаха, после дълго, след като се бяха скрили, до него долиташе звукът на смеха им, далечен и нищо не подозиращ в тишината на летния следобед.